Един ден преди 15 години майката на Иван отива да го прибере от училище и му казва, че трябва да си приготвят багажа. Може би отиват на море или на село. Щом се качват на самолета обаче, малкият ученик разбира, че скоро няма да се върне у дома. След определен брой часове той, родителите му и тригодишната му сестричка кацат в Чикаго, американския щат Илинойс. Със своята зелена карта, около 100 долара и малко дрехи. Тогава Иван е на 8 г. И това е началото на едно голямо завръщане. Към България.
Иван Нешков се свързва с мен, след като е прочел мой текст, в който обяснявам защо ми харесва да живея в „тая скапана държава“ и как това е мой осъзнат избор, от който за момента съм доволна. За разлика от известна част от „избягалите“ българи емигранти, които не са съгласни тук да е готино за живеене, неговата реакция към идеята е положителна. Срещаме се в „Перото“ в НДК на по бира.
Иван, днес на 23, е особен тип за нашите ширини. Не пие, макар че обича бирата, не пуши, усмихва се много, спортува. В течение на разговора ми прави впечатление, че носи и онази характерна американска непринуденост – сещате се – казва с лекота някои лични неща, които на типичен българин по-скоро ще му ги вадя с ченгел от устата. Сещам се за филмите, в които някой сяда в обикновен американски бар и започва да си лафи с бармана за живота… Макар че знам, а и ми предстои да се убедя още повече, че представите ни за Америка от филмите не винаги имат много общо с действителността.
Плановете на Иван са свързани с живот в родината. Той се връща преди 6 месеца и започва стаж в Министерството на земеделието и храните. Предстои му нова работа във фондацията „Америка за България“. Всичко това се случва сякаш изведнъж, както тъкмо е проходил в кариерата си в сферата на международната търговия в Калифорния. За шок на родителите му. Онези, които са го създали в началото на деветдесетте, когато нямаше нищо в магазина. Извадили са късмет и са заминали отвъд океана, за да бачкат като луди и да сбъднат мечтата си за сигурност и спокоен живот.
15 години по-късно, след едно единствено завръщане през 2005 г., той пък има късмета да срещне една българка в Сакременто по време на служебна среща. Тя му предлага работа в София. В случай, че има интерес. В очакване на този ден са минали две трети от дотогавашния живот на Иван и той винаги е знаел, че рано или късно такъв ден ще настъпи.
Кацнахме и след две седмици тръгнах на училище. Не знаех езика, отивам, седя там и нищо не разбирам. Там са на училище от 7 до 14:30… Не знам тук как е. Беше брутално. Като не знаеш как да кажеш, че ти се ходи до тоалетната или си жаден, или как да си вземеш храна… Аз не исках да съм там. Не можех да говоря с никого. Беше ми адски гадно.
Спомням си как още тогава казах на майка ми и баща ми: „Аз се връщам в България. Ще си намеря българско момиче, не искам да съм тук.“
С времето това желание остана, но омекнах към САЩ. Сега дори ми липсват някои неща там, но като цяло съм щастлив, че съм в България.
В училище Иван няма много приятели. Най-близък е с едно албанче. Надушват се по това, че са различни и с кажи-речи общ произход. Когато си в Щатите, Албания си е все едно у дома. Имало ли е дискриминация? Малко. Но на Иван не му пука и като ученик никога не крие откъде идва. Просто избира да си общува с онези американци, които са ОК с това. A те са много. Навсякъде има всякакви хора. Както тук, така и там.
На първото си интервю за водопроводчик баща ми отиде с майка ми, защото не знаеше добре езика. Казаха му „вие сте добър кадър, но ако дойде американец, ще вземем него“. Аз лично имах много такива сблъсъци. Обикновено хората си мислят, че ние сме някакви емигранти, които идват от третия свят. Не сме виждали тоалетна или цимент. И се опитваме да им вземем работата. Голям група хора мислят така и им е трудно да възприемат чужденци.
Цял живот Иван поддържа българския си сам абсолютно целенасочено. По-малката му сестричка разбира, но не говори. Разговорите вкъщи, след тежкия работен ден, не са достатъчни за поддържане на езика жив. Той слуша новини, когато може. Чете. После в университета в Индиана, където се преместват малко след пристигането си и остават дълго, записва да учи история. Дипломната му работа е за България между Балканската и Втората световна война. Хайде, френска, английска, испанска история се учи там. Ама българска… Завършва. И както е разбрал, че е важно и ценно да се прави след всяка изпълнена цел, Иван си задава въпроса: „А сега накъде?“
Майка му вече дълго време е програмист в Калифорния. Всичко научава в САЩ, специализира и започва да бачка. Той отива да я види и попада на някакво българско събитие, където се среща с подходящите хора. Започва работа в търговска организация, свързана с Министерството на икономиката.
Всичко върви чудесно и пред него се откриват хоризонти за добро професионално бъдеще. Докато не идва случайната ключова среща с българката. Той само по физиономията я познава, че е от Балканите. Когато се запознават, дори не подозира, че е възможно да получи предложение за работа и живот в България. Все пак в Калифорния всичко тепърва започва. Прекратява всички планове и решава, че заминава за София. Техните не приемат идеята много добре. След 4 месеца каца на терминал 2 и това, към което се стреми от осемгодишен, започва да се сбъдва. Стъпка по стъпка.
През цялото време, още от малък, имах чувството, че има нещо недовършено. Първоначално бягах от всичко американско. Исках поне ваканции да си правим в България. Не ми даваха да се върна. Но с времето свикнах с нещата и хората там.
Боли ме, защото цял живот съм искал да се върна и като го направих, започнах да гледам как хората се оплакват, че няма млади, но едновременно с това ти казват да излезеш навън. Това са едни и същи хора. Много ме заболя от това. Не знаех, че българите възприемат собствената си страна като място, от което трябва да се бяга. Това не работи за младите. Ще дойде момент, в който няма да има работна ръка и цената й ще се вдигне.
Няма значение, че типичният американец може и да е в лоша ситуация, може да има тежки дългове. Те вярват, че в бъдещето всичко ще е ОК. Там и образователната система е такава. Като малък в училище се изправяш пред знамето и даваш залог за вярност към Америка.
Хората, които отиват в чужбина си мислят или че ще им е лесно и ще им плащат огромни пари, или че ще бачкат и ще се скъсват от работа до дупка. Тези хора, ако бяха останали тук да се трудят така, както баща ми и майка ми там, с този труд и тук щяха да са добре. България не е пречката, манталитетът на хората е пречката.
Американската мечта – това е да завършиш училище, да имаш къща, кола и твоите деца да те повторят. Да си част от общността. Да правиш барбекюта. Има много хора, които цял живот се борят и я постигат, има такива, които не я. Опира и до късмет. И все пак вярват винаги, че ще е по-добре. Никой не им казват да се махат.
Този американски оптимизъм е заразил и Иван, само че той е решен да го упражнява на българска почва. Казват, че когато си помогнеш сам, ти помага и Господ. При нашия герой нещата се нареждат сякаш някак от само себе си. Но истината е, че и цял живот е работил за своята мечта да се върне и накрая просто вратите са се отворили. Сега ще има възможност да работи в България, но и работата му да е свързана със страната, която го е научила на почти всичко – Америка.
Неговото мечтано момиче от България, за което предупреждава родителите си още на 8 г., също се появява. В точния момент на точното място.
В Щатите има приятелка цели пет години. После идва тук и среща Лили. Тя е расла у нас, но е учила в Англия и се е върнала. Приличат си някак. Първоначално Иван не знае как да общува с хората тук, няма същия социален опит като останалите в тази среда, не разбира лафовете и му е приятно да си говори с някого, който може да схване ситуацията, в която се намира.
Влюбих се, тя е невероятна. Обича всичко, което и аз. Всичко, което исках в едно момиче, го намерих в Лили. Срещнах се с родителите й, те ме приеха. Всичко е супер.
Малко свръхреално е това, че все още държа на детската си мечта и тя се сбъдва, но аз положих труд и усилия да си запазя езика, да уча история, да си намеря момиче, да остана. Беше неизбежно. Просто неизбежно. Толкова дълго съм го искал. Всичко се постига.
Аз съм щастлив, защото съм там, където желая, с жената, за която съм мечтал и работата, която искам. Нещата се нареждат, когато имаш мечта и се бориш за нея, но най-важното е като я постигнеш да се попиташ: „А сега накъде?“ Да си измислиш нова.
Например, аз сега искам да остана тук, да се установя, искам семейство след известно време. Искам да отида в училището, където бях до втори клас, и ако имам време и възможност, да преподавам там английски. Бил съм атлет, учих и музика. Искам да помагам на младите да виждат, че има бъдеше пред тях, а не само „бягай.“
Да, веднага щом сбъдва своята българска мечта след 15 години пътуване към нея, Иван отново си задава въпроса: „Добре, а сега какво?“ Според него това е най-важното – да си поставяш някакви постижими цели. Реални. И да ги изпълняваш крачка по крачка. С опита, натрупан дотук, но и с вярата, ентусиазма и убедеността на осемгодишно дете…
