Един творец прави възможно най-скъп подарък на възможно най-много хора. Те са дори много повече от най-смелите му мечти. Чакат с часове, след като са изпътували още повече часове, за да усетят какво е да се върви по вода, макар и за час. Да се опитват да запечатят ефемерното си преживяване, като поставят световен рекорд по снимки и най-вече селфита за минута на квадратен метър. На усмивки на квадрат. На щастие на куб.
Монахини в бяло, забулени мюсюлманки с децата си, инвалидни колички, патерици, кучета и лебеди – в хармония. Балет на екскурзионни хеликоптери, спасителни лодки без работа и усмихнати доброволци от всякакви възрасти и цветове с парчета от оранжевия плат, които ти дават на изпроводяк. Аплаузи от радостта, че вече си на la passerella. Също, когато си тръгваш, а клатещата се походка по опакованите в същия плат подстъпи към нея продължават удоволствието да си част от произведение на изкуството още няколко минути.
Не, това нито е само инсталация, нито само пърформанс. Неповторимо е. Неопределимо е. Не е рекламен трик, нито комуникационна стратегия. В епохата на лошите новини „Плаващите кейове“ на Кристо са възможно най-добрата.
Как да не завидиш на себе си, че си част от нея. И че можеш да я споделиш със себеподобните си. Как един свободен артист свободно твори и ти дава свободата да станеш част от една реалност, надминала мечтите.
И да оставиш своите отпечатъци на платното, по което са минали само около милион.
