„Лазаре, защо си станал толкова рано, като си втора смяна?“
„Сънувах един сън.”
„Какво сънува?“
„Сънувах как на една гара майка ми ме изпраща и не ме пуска. Но аз реших и тръгнах…“
Това разказва на своя приятел Стоян 22-годишният курсант-летец Лазар Анастасов някъде към 4:30 ч. сутринта на 19 юни 1964 година в едно голямо спално помещение с 28 легла в село Габровница, Монтанско, където тече професионалната подготовка на част от бъдещите военни пилоти на България.
Същият следобед Лазар се разбива с реактивен изтребител МиГ-15 високо над село Губислав, Западна Стара планина. И до днес там има парчета от самолета.
На 19 юни 2016-а се качвам в УАЗ 469 – руския джип на бащата на един приятел от Своге, за да стигнем до това труднодостъпно място, където по инициатива на местното велосдружение „Велокрация“ ще бъде поставена нова снимка на паметната плоча на загиналия летец.
Плочата е сложена там от неговите приятели и съкурсници преди около 50 години. Те се качват при нас в джипа, когато идва време за по-екстремната част от придвижването към целта. Дошли са за първи път от толкова време специално за събитието. Вълнуват се. Повече, отколкото си представям.
Предстои истинско офроуд преживяване. Аз и още четирима мъже над шейсетте преминаваме през невъзможни участъци, затъваме в кал, изкачваме се през диви поляни, където времето тече различно, а цветовете на растенията не са цветове, които си свикнал да виждаш другаде. Те са само там, специално на това място, специално за нашите очи.
Слизаме и леко се олюлявам след дългото клатушкане. Тук, над това почти забравено село, край лобното място на този почти забравен мъж, лятото във въздуха ухае на живот повече от всякога.
Организаторите са с велосипеди. Пристигат кални малко след като ние вече сме горе. Така се озовават там и миналата есен, когато за първи път откриват паметника, за който само местните говорят. А те не са много и можеш да ги срещнеш предимно у дома им – в поредното обезлюдено българско село. Сякаш с нищо по-различно от всяко друго обезлюдено българско село във Вселената.
Обикновено на такива събития хората се събират от куртоазия към този, когото ги е поканил. Аз до последно се чудех дали да ходя. На кого му пука за някой си летец, разбил се някъде си, преди някакво си време? Хората спестяват пари за моренце на Слънчака и си имат реални, сегашни проблеми.
Но там горе… Не, не на небето, а горе – над селото сред невижданите цветове на лятото – идва въпросът: „Какво е реално?“ И кой? Аз? Ти? Лазар? Лазар бил ли е истински? Да, част от него е под тази плоча, приятелите му, най-близките му хора сред нас, а и изобщо под това небе, разказват как са го събрали и оставили.
Бил е от плът и кръв. Щели са да правят годеж в неделя. Щял е да се жени. Бил се изпрал и изгладил. Всичко било планирано. Но понякога нещата не се случват по план.
Цецо, най-калното момче в компанията – организатор на събитието – се е погрижил ентусиазирано за това всички хора да се съберат там и след официалната част да има къде да седнат, да пият по ракия и да хапнат от най-вкусната бобена салата на света, която баща му – човекът с уазката – лично приготви предишната вечер.
Идеята на Цецо е тази среща да се превърне в традиция. Всяка година на тази дата. „Искахме да го направим, защото минавайки оттук, всеки човек се отбива, а и хубаво е по този начин ние като хора, като смъртни, да знаем, че един ден и за нас ще си спомнят. Хубаво е да не се забравят хората. Да се уважаваме.“ Просто и ясно.
И да, ние, живи или мъртви, сме представи в главите на тези, които ни виждат на улицата, на познати и приятели, на близки и роднини. Най-вече на любимите си. На децата си.
Ние сме тела, опънати на някой шезлонг срещу 20 лева на претъпкан плаж или приемащи здравословна храна. Изкачващи върхове. Тичащи след автобуси. Сливащи се с други тела. Отлитащи и разбиващи се. Но ние съществуваме и отвъд тях. Отвъд телесното. В нечие съзнание. Докато някой ни помни.
Това си мисля, докато сме се събрали около паметната плоча, за да кажат няколко души по няколко думи. Двамата му съкурсници летци – Стоян Бобев и Стоян Йорданов са първи.
Разказват как попаднеш ли в гръмотевичен облак, става страшно. Придобиваш лъжливо чувство. Без специални устройства не знаеш как се движиш, по гръб ли си, или не, въртиш се в облаците, самолетът става неуправляем. А Лазар, като един спортист – републикански шампион по борба – бил изпълнителен и решил да завърши курса. Влязъл в облаците. Приятелите му са служили 25 години в авиацията.
Сред нас е и Стефан Синев, който е бил военен пилот цели 30 години и има 2200 летателни часа. Днес е управител на Музея на авиацията в село Крумово, Пловдивско. Говори най-дълго, защото на мъжете им е интересно и го разпитват за подготовката на летците, самолетите, с които България е разполагала през годините и по време на войните, как и кога пилотите се катапултират, в което има личен опит, и какви ли не неща.
Прави впечатление, че човекът се е подготвил. Вади няколко принтирани листа и започва да чете от тях.
Откакто авиацията у нас става факт през 1912 година, до 2012 г. в България са обучени 7906 пилоти, от които 5540 са подготвени за военновъздушните сили като бойни пилоти. От тази бройка общо загинали са 520 човека. Загубени са приблизително толкова самолета. Тук са включени Балканската война, Първата световна, Втората световна война, подготовката с полетите, извършвани като бойни, гражданската и спортната авиация. Това е общата статистика, с която той разполага.
Новата снимка на Лазар е залепена на плочата в негова памет, официалната част приключва и се отправяме към масата, за да продължим да си говорим с гостите и с местните. Около 40 човека. Сипвам си ракия, но както често се случва на подобни поводи, без да искам обръщам чашата и тя се разлива на земята.
Отивам при Стоян Бобев, приятеля на Лазар, за да ми разкаже нещо лично. За него самия, за смелия 22-годишен летец, открил смъртта си над Губислав, за небето, за това трудно ли е да се разделиш с него, когато веднъж си полетял. И страшно ли е там горе.
Отговаря ми в рими. Военният пилот първи клас подполковник Стоян Бобев е поет. „Поетът на българската авиация.“ – подсказва неговият адаш и приятел, а аз изненадано слушам:
Питат ме, риск ли е полета?
Знам ли?
Горе свидетели няма.
Свидетел е вятъра.
Той ще ви каже:
Всеки полет е пролет за смелите,
празник в сърцето.
Какво по голямо щастие от това –
да работиш в небето?
Някои останаха там.
Нищо!
Те са във вятъра,
техните майки го слушат.
Те са в звездите,
техните майки ги виждат.
Те са им живи,
нощем в съня си ги чувстват
и им прощават през сълзи,
че не си идват…
Чуй как свири вятъра!
За дълга,
за мечтите и вярата.
Като майчина песен над люлка
е тихата песен на вятъра.
*откъс от стихотворението „Равносметка“
После го прегръщам, казвам му, че ми звучи като Вапцаров. После рецитираме заедно Вапцаров. После го разпитвам за децата, за внуците… Времето лети… „Ние правиме самолет, пак ще летиме“ – казва той, а другият Стоян се смее.
Вече не знам дали се шегуват, или не… „Mай ще отлетим с душите първо, а после със самолета, докато го направим… Това е най-хубавата вечер в живота ми от 20 години насам“.
Връщам го към съня на Лазар. Дали е предусетил? Сякаш някак е разбрал, какво ще се случи. Стоян Бобев въздъхва и казва: „Не е само той. След това загинаха още пет човека от випуска ни. И аз знам – всеки си имаше такъв сън.“
Идва време за раздяла. Той изважда два лева на монети и казва, че ги дължи от над 50 години на своя Лазар, а още не му ги е върнал. Отива до плочата, оставя ги там. Другите вече го чакат. Сбогуваме се. Оттук-нататък пътят е надолу. А за онзи, който живее с небето, всяка посока е просто част от полета…
