Да започнем с малко цифри. 19.06.2016 – това е датата на събитието, организирано от просветния министър Меглена Кунева, под надслов „Мисия учител“. 12 000 – това е приблизителният брой на учителите, които бяха събрани на тази дата в Арена „Армеец“. Причината е само една: да бъдат запознати преподаватели от цялата страна с влизащия в сила от 1 август нов закон за предучилищното и училищното образование. В Бинар винаги сме били срещу абсурдната идея да гадаем и да търсим информация през три последователни взаимно цитиращи се източника. Затова намираме преподавател, който е пропътувал няколкостотин километра, за да присъства на събитието. Публикуваме текста й без съкращения.
Взел си такси, за да не ти се налага да изтърпяваш снизходителните погледи на минувачите след репликата: „Прощавайте, какъв градски транспорт мога да хвана, за да стигна до Арена „Армеец“? Плащаш си с облекчение – не е чак толкова скъпо, колкото очакваше! Още докато слизаш, виждаш да се стичат към залата потоци от нискостеблено учителско народонаселение – наследници на недохранена българска интелигенция. Следваш потока и той те довежда до входовете. „Лични карти, баджове и чантите отворени!“ – чуваш и машинално се приготвяш. Не ти е приятно мъж да наднича в дамската ти чанта, но правилата са си правила.
Влизаш в залата – на първия ъгъл раздават водичка – разгеле! Не си си купил – около залата няма откъде. На другия ъгъл раздават някакви печатни материали за събора – чинно си взимаш торбичката – вероятно там са документите, които ще се обсъждат. На следващия ъгъл не разбираш какво раздават, защото тези пред тебе бързо вземат нещо и се шмугват нататък. Гледаш – кашони от банани… Чуваш реплика: „Бананите отдавна са раздадени!…“ и друга: „И всеки си ги ползва според потребностите…“. Общ продължителен смях, който бавно отзвучава, докато някакъв доброволец пъха в ръката ти сандвич – нали и ти си на опашката… Става ти неловко – купуват те първо с безплатно пътуване до столицата, после с водичка и химикалче, а сега и със сандвич – разкош! „Не се наранихте, бе!“ – чуваш репликата на минувача отпреди десетина години, по време на стачката… и ти става чоглаво. Сандвичът ти изгаря ръката почти като трийсет сребърника. А предаденият си ти.
Изкачваш се на третия етаж: „Съвсем като Голгота!“ – даскалската ти асоциативност не спира да се самоиронизира. Оглеждаш залата – хубава зала, голяма. На сцената – барабани за оркестър, но си казваш – това е за някое друго мероприятие, ние сме за сериозно. Хладно е – чудесно, навън е страшен пек. Чакаш. И пак чакаш.
Долу нещо се раздвижват – стават на крака и ръкопляскат. Ясно, пристигат високопоставените. Та не съм ли аз високопоставеният в тази афера? – я, чак в гълъбарника са ме качили! Само един сектор става на крака – този на МОН. Ти седиш. И натискаш седалката още по-силно.
От другия край навлизат един автобус каба гайди, по-големи от половината гайдари – дечица от Родопите. Началото е попадение. Единственото. Да те хване за гърлото, та да не гъкнеш докрая. Защото даскалът е емоционална и патетична душа.
После започват приказките. За пореден път през последните двайсет години ти казват, че си им приоритетна сфера, че те уважавали били, защото родителите им били учители, че само ти си можел да проведеш реформата и че тя започнала през февруари тази година, когато министърката заела поста. Спираш да ги слушаш. Но не е възможно да не чуеш, че си призован сам да боядисваш стаите в училището, защото си с възрожденски дух и трябва да следваш добрия почин на колегите си от… Правил си го – преди години – по социалистически – лично, а напоследък с пари на децата, които родителите все не искат да дават, а ти се караш с майсторите, задето смятат за боядисана площ и стената с прозорците. Чуваш, че трябва да ползваш добрия пример от съседната класна стая, съседното училище, съседния град и съседната държава… Заглеждаш се в тавана на залата – „Паднете планини, затрупайте ни!“ – защо все библейски цитати са ти в главата!?
Пускат ти филмче – в първия кадър колежка влиза в класната стая със „Здравейте, сладури!“, а клипчето завършва с разтворените й ръце, вдигнати за прегръдка, и пълния с някакъв странен екстаз възглас: „Обичам ви!“. Министърката явно има необходимост да чуе, че е обичана, мислиш си. Защото твоите знаят, че ги обичаш, когато не им прощаваш, че са се изкалпазанили, и им пишеш двойката. Но кой се интересува от това! Някъде из речите си чул: „10 процента увеличение“. Ама ти преди дни прочете, че синдикатите се договарят за „до 10 процента“. Разликата само ти я разбираш. Защото вече са те лъгали по тази система. Как пък не можаха нещо ново да измислят! И пак чуваш оня чичка от шпалира – „Не се наранихте, бе!“
Не издържаш, излизаш да пушнеш. Залата се изпразва полека. След като президентът и свитата си тръгват, службата за сигурност бързо и методично разглобява и изнася портативните скенери. Вече терористите могат да влязат – залата е пълна само с даскали. Шегата пъпли по редовете: „Сега да гръмне нещо и учениците ще имат двугодишна ваканция: Ура! Учителката умря!“.
Опашката за тоалета те бави да се върнеш, защото не ти е удобно да влезеш в мъжката, а както се чу: „Един от недостатъците на професията е, че се е феминизирала“. Другият недостатък гледаш да не го забелязваш в огледалото, но чуваш министърката, която те окуражава: “Не искаме да ви губим, ще работите и след пенсия, който колкото може, на по половин норматив, имаме вече такава програма…“ Става ти мъчно. И ти не знаеш защо.
Прескачаш блевотиите на един зам.-министър, като почти изричаш мярналата се мисъл: “Децата са се отървали!“ – бил е учител преди това. Но не можеш да сдържиш изръмжаването си – Жалко, че не можеш да ругаеш! – при репликата, която ентусиазирано подхвърля: „Ако някой иска да каже нещо, да вдигне ръка!“. Толкова за събора.
Край ушите ти са минали и са ги зачервили от обида интермедиите на Рачков и Мария, песните на Легендите, бурните ръкопляскания на колегията, които са пресилени, за да може, „който има уши, да чуе“ разликата от аплаузите за велемощните.
Тръгваш си, преди да е свършило позорището, отдалечаваш се с омерзение сред нискостеблени себеподобни. Някой е закачил на един храст празната торбичка от „документите на събора“, на която са пробити очи и уста… Знаеше си, че така ще стане, още когато прочете програмата. И защо дойде, да те пита човек? Не ми обяснявай, че надеждата умирала последна, надежда отдавна няма. Защо би толкова път, защо в понеделник ще влезеш за първи час сутринта, виновен, че не можеш да им върнеш класната, защото някой ти изяде съботата и неделята? „Защо повярва, защо повярва-а-а?“
Нищо не съм повярвал. Дойдох, защото съм изпълнителен. Защото съм смачкан. Защото съм даскал. Отче, прости ми, защото не знаех какво върша!
Мария Бъчварова
