Уан, ту, три, тибидибиди: китарата колко добре Му стои!
На 71-години Ерик Клептън (Eric Clapton) продължава да е бог. На китарата (фендера), на блуса (във всичките му разновидности), но и на поп музиката (в по-чистата й дреха). Ни йота съмнение, че вокалът му е бистър и тих, ала шумно бълбукащ с всички сили на страстта. Че е магнит не само за ухото, а и за цялата душа. Че е перфекционист. И че комбинацията от струна и глас говори на абсолютно достъпен човешки език. Нито грам метафорична пудра или префърцунен грим: неукрасена хубост!
Именно с нея придойде 23-ият албум на Слоухенд I Still Do -(„Аз все още го мога/правя“). Няколко авторски пиеси на Бавната ръка, плюс ултраманиашки кавъри по онези галактики, от които се e вдъхновявал как да дърпа жицата и да разписва чувствата. Но преаранжирани по космически начин.
Изчистеният акустичен звук представя виртуозната техника на Клептън в обичайната светлина – аранжименти със свален гард, без технически окраски, с невероятна топлота и нежност в изпълненията, с благородство и мъдрост в очите, които много рядко поглеждат в грифа.
Усещането – поне моето, е за лекота и музициране без никакъв отпечатък на отчаяние след толкова пренапрегнати години в светлината на прожекторите. Маестро със смелостта да си пожелае и най-невъзможното. Първо на себе си, после – на своите почитaтели. От една уютна тераса в Алабама с изглед към най-просторната част от хоризонта на душата. „Alabama Woman Blues“.
Навън вали. Поредна кавърверсия на закъснялото лято. Вариантите по класиката на мисисипската Делта, които Ерик излива през слушалките, обаче нямат нищо сезонно. Вечни парчета на Боб Дилън, Лирой Кар, Немайа „Скип“ Джеймс (неземната акустична прелест „Cypress Grove“), Робърт Джонсън и, разбира се, на Джей Джей Кейл, изсвирени с Бавна ръка – за вечността. Никакво значение дали през май 2016-а, от когато е дискът, по-рано, по-късно.
Всичко: любов, преклонение, музика, сърце, страст, при Ерик Патрик Клептън е по принцип. Самият Слоухенд е китарен принц/ип, а магията му заработва на четвърта още с първите тръпки на която и да е негова пиеса, погазвайки всяка презумпция, че дяволската музика мъждука на угасване по прашните кьошета на христоматиите. Просто този Творец е толкова голям, колкото голям е и блусът. Бавната ръка е в перфектна форма и към днешна дата.
I Still Do е записан с помощта на първокласни музиканти-гости (и приятели), сред които Анди Феъруедър Лоу (Andy Fairweather Low) – китари, вокали, Пол Карак (Paul Carrack) – хамънд орган, вокали, Крис Стейнтън (Chris Stainton) – кийборди, Саймън Клайми (Simon Climie) – китари и кийборди, Хенри Спинети (Henry Spinetti) – ударни, перкусии и Шарън Уайт (Sharon White) – бекинг.
Особено внимание заслужава изявата на Дирк Пауъл – акордеон, носител на 4 награди „Грами“ и автор на 4 солови албума, както и верен сподвижник на Лорета Лин и Айрма Томас, на когото е шармантаната кейджън лакърдия в две трети от парчетата.
Любопитна подробност – в кредитите на проекта (конкретно за композицията „I Will Be There“) е и Анджело Мистериозо (акустична китара, вокал). Малко известен факт: това е един от творческите псевдоними на Джордж Харисън. Как точно се е включил покойният бийтъл в записите от отвъдното, не става ясно – официалният говорител на Ерик не потвърждава, но и не отрича неговото „участие“. Според някои става въпрос за сина на Джордж – мултиинструменталистът Дани Харисън. Ама малко мистика никога не е излишна, тя само повишава съспенса, нали?
В продуцентското кресло е авторитетният Глин Джоунс, поръбил саунда в знаменитата тава на Клептън Slowhand (1977) (превърнала се в емблематична и нарицателна за него), още – на класики в дискографиите на Дъ Ху, Ийгълс, Ролинг Стоунс, Джо Кокър, Лед Цепелин, Род Стюърт, Джо Сатриани, Райън Адамс, Стив Милър Бенд и десетки други звезди от цялата музикална история в последните 5 декади.
I Still Do обаче не е само музикално съдържание, а и визуална форма – автор на стилния портрет на Ерик върху обложката е известният арт художник сър Питър Блейк. Трябва ли обаче изобщо да ви агитирам или разяснявам нещо около този класен диск, след като сте разбрали за неговото заглавие, на което е спрял самият автор?! „Аз все още го мога“. Не само това. Той изживява и всяка мелодия, и всяка сричка, подреждайки я в думи върху жица. Бавна ръка, ускоряваща пулса на вече няколко поколения. А напоследък и с авторските пиеси „Catch The Blues“ и „Spiral“, чийто клип е анимирана история, синтезираща звездната кариера на Слоухенд, когото все още – и смело, нареждам не само между бардовете от миналото, но и сред модерните музикални поети.
Точно както бе подхвърлил преди две години след премиерата на албума The Breeze: An Appreciation Оf JJ Cale – трибют на блусмена от Тълса, Оклахома, Клептън продължава да отдава реверанси на своя вероятно най-пряк гуру. Безкрайно предан на неговото верую: „The blues is not a song you sing/ It is a way of life“ („These Blues“).
„Така ще е до последно, няма как иначе“, не крие Ерик. „Единствената ми цел е да предизвикам интереса на слушателите да се запознаят с музиката на Джей Джей Кейл. Аз съм просто посланик – така разбирам същината на своята работа. Опитвам се да интерпретирам песни, които да провокират публиката да се обърне към първоизточника на моето вдъхновение“, споделя китаристът, чиято звезда изгря именно с версии по „Cocaine“ и „After Mifnight“ от репертоара на скромния гринго.
Планетите срещнаха в студиото двамата марсови гиганти – учителя (Джей Джей Кейл, късата китарна фраза, зодия Стрелец) и неговия дипломант (Ерик Клептън, дългото соло, представител на Овена) за общ джем в проекта The Road Тo Escondido (2006). „Никога не съм се смятал за певец“, довери приживе Кейл, признавайки, че не пее много добре („нямам никакъв вокален диапазон“) и това се отразява на начина, по който композира парчетата си. „Аз мога само три тона да изпея“.
„То и аз съм така“ – пригласи му Слоухенд. Когато започнал самостоятелна кариера през 70-те, се наложило да застане зад микрофона. Затова си измислил точно този начин на пеене. „Като стар човек, така я карам и досега. Тоест, вече наистина съм стар и още мога да пея като човек на възраст“.
Парчето на Джей Джей Кейл, изпълнено от Клептън в актуалния му диск, се нарича „Can’t Let You Do It“. В същата стилистика на покойния музикант, отпускаща душата – за колата, за жадувания край на тъп работен ден, за небрежен петинг в мързеливия следобед на уикенда… „Успокоен“ (relaxed) и „завърнал се към корените“ (back to the basics) са двете прости и ясни определения не само за настоящата пиеса, но и за целия блестящ албум.
„Когато видях надписа „Клептън е бог“, бях отвратен. Но в същото време много ми хареса. Аз съм един егоцентрик с чувство за малоценност“, ще признае Ерик три декади след началото на дългия си и лъкатушещ път, тръгнал с направо скулпторната красота, изваяна от Бавната за Джон Мейл’с Блусбрейкърс, Ярдбърдс, Крийм, Блайнд Фейт и т.н. Но не възнамерявам сега да листя биографии: енциклопедиите са пребогати откъм информации и детайли за всичко около нашия герой.
По-важно е, че е съвсем възможно настоящият му диск да се окаже последен, за което фино загатна и самият музикант още преди година. А миналия месец оповести, че страда от периферна невропатия – болест, която значително ще ограничи възможността му да свири отново на любимата китара. И че това състояние влияе твърде негативно на чувствителността и движенията. През 2013-а титанът отложи няколко концерта от световното си турне заради болки в гърба, които – оказа се, са били предвестник на диагнозата и заради които обмисля дори своето „пенсиониране“. „Трудно ми е да свиря и трябва да се примиря с факта, че няма да се подобря“, довери Ерик пред списание „Класик рок“.
Ако премерим I Still Do на везните с останалата дискография на знаменития британец, става кристално ясно: това е проект с типичното за родителя си звучене. Без завои и изненади. Познато и обичано, предсказуемо и спокойно, очарователно в повторяемостта си – като изтрити сини джинси. А всяко соло се прокрадва подобно уестърн с очакван хепиенд… – заради или въпреки блуса.
Като цяло, може би ги няма отчетливите щрихи, които превръщаха повечето песни от поп албумите на Клептън в бързо запомнящи се хитове. Цялата картина е по-омекотена и лежерна, но не схващайте това като минус. Действително, за да се „разтвори“ изцяло пред вас, албумът трябва да се слуша няколко пъти – в различни емоционални състояния, часове на деня и местоположения на слънцето и луната. Но когато това стане – удоволствието се отпуска в сетивата като здравословен наркотик, приет на особено и свещено място – оригиналните, исторически територии на дяволската музика. Там, където „I’ll Survive“ е молитва, а „Good Man Gone Bad“ – всекидневие (Би Би Кинг). За тези 12 такта и 3 акорда като че ли никога не е имало значение какви точно хитчета се боричкат в класациите днес. Стил вечен, на който Слоухенд остава вечен представител.
В този дух евентуалното прекратяване на звукозаписна дейност от Бавната ръка или изобщо слизането му от сцената, изглежда като предостолепно оттегляне на Партиарха в неговите покои – за по-спокоен разговор с музата си. Честно споделено обаче, не ми се вярва това да се случи.
Ето, докато се чудя дали да завъртя отново „Little Man, You’ve Had A Busy Day“ или „Stones In My Passway“, виждам прелюбопитна вест: а именно, че струната на Клептън ще пее в следващия албум на колосите Ролинг Стоунс. Легендарните музиканти ще запишат заедно две нови песни, които най-вероятно ще бъдат продуцирани от американския корифей Дон Уос, с когото Мик Джагър и компания работят от година. Групарите се засичат в лондонско студио с Ерик, който отива да ги приветства внезапно, но начаса бива въвлечен в записите. Или поне така твърди „Сън“, определяйки импровизацията за не по-малко интригуваща от съвместната работа на Куин с Дейвид Боуи и на Майкъл Джексън с Еди ван Хален.
Подобно на вас, и аз оставам в трепетно вълнение. Но не мога да скрия: очаквам 100-процентова Бавна ръка. Защото Ерик си е същият и дано остане такъв: авангардисти има предостатъчно. Моята най-гореща препоръка: притежавайте I Still Do. От дяволската музика получавате като подарък крилете на ангел… Той пак е с нас – творец, седнал преспокойно на сцената, за да се сподели като музикална картина. Лично.
Един Бог, който се е върнал в себе си и е станал отново човек.
