(Аз) – Бях на последните София Поетики. Май наистина последни. Изобщо.
(Вътрешният глас) – Изобщо? Как така?
(Аз) – Нямам идея, ще питам Шентов.
(Вътрешният глас) – Шентов?
(Аз) – Иван Шентов, победителят този път.
(Вътрешният глас) – А, да, вярно, чух. Една издателка не каза ли, че „много викал“?
(Аз) – Сигурно очаква всички да си мрънкат като пенсионери.
(Вътрешният глас) – Може ли да се намесвам, докато вие си говорите?
(Аз) – Да, няма проблеми, но не досаждай много.
(Вътрешният глас) – Ще се постарая.
(Аз) – Шентов, никой няма да смее да те разпитва за това, защото много колеги от други медии са прекалено предпазливи. Разкажи, моля, повече за комуната.
(Шентов) – Да, между 2009 и 2010 година си събирах парчета от главата в една терапевтична общност. Обичайната игра на децата от крайните квартали – проблеми с хероина, по-точно с липсата му. Това всъщност не е много добре пазена тайна. През годините видях твърде много хора, чиито животи се разбъркват невъобразимо, когато сянката на миналия им живот реши да излезе да се поразходи на слънце. Затова за себе си съм решил това да не е скрито. Бях там. Успях да се върна. Много не успяха. Беше трудно. Не съжалявам.
Хубав, макар и болезнен период на израстване и повторно запознаване с мен самия, пък и с околния свят. Освен, че останах жив (което си е жива печалба), написах и много текстове там. Една голяма зелена тетрадка и още толкова на хвърчащи листове и бели полета от вестник. Много от най-добрите ми стихотворения изобщо са писани в комуната.
(Вътрешният глас) – Питай го нещо и за група КПД-0!
(Аз) – А за нулевото КПД? Забележи – не те питам как съчетаваш музиката с писането, не сме в първи курс.
(Шентов) – Музиката и писането никога не са били отделно. Никога. Хващаш ме в благотворен период, в който мога да ти кажа много за нулевото КПД. Не само за групата ни КПД-0, една страница, която затворихме наскоро, но и за привидната безполезност на усилията в изкуството.
Научих най-красивия урок, за щастие не твърде късно. Може 10 години да не ти обръщат внимание и даже да си правят ташак с теб, но когато правиш нещо искрено и от сърцето си, намираш смисъла и удовлетворението на най-невероятни места. В този ред на мисли красотата е в пътуването, не в достигането на предварително определената точка. Много творци не успяват да доживеят този момент. Някои така и не разбират, че са доживели до този момент, защото очите им са вперени в някой измислен връх.
(Вътрешният глас) – Извинявайте, че се намесвам, ама това е нещо като порастването, нали така? Осъзнаване на промените и всичко останало?
(Шентов) – Светът се променя, хората се променят. Често чувам грухтене на недоволство, че ценностите това, моралът онова, бозата от шест. Как преди беше много по-яко, много по-чисто, много по-важно. След 20-30 години 2016-а ще ни изглежда супер якото време, когато „нещо се е случвало“ и атмосферата не знам си какво. Дори и сега да изглежда кофти, след време ще има значение какво си правил през 2016-а. Днес. Утре.
Това е нулевото КПД. Да замръзнеш разкрачен в нелепа поза на северния полюс на собствените си представи и спомени, докато настоящето ти се смее и ти показва среден пръст. Докато бъдещето те подминава като маршрутка.
(Аз) – Добре, знам, че е предвидим въпрос, но наистина ме интересува: страх ли те е още от пеперудите? И с какво ги замени?
(Шентов) – Пеперудите все още ме ужасяват. Нощните пеперуди. Привлечени от ярката светлина, те кръжат хаотично, бръмчат, блъскат се в теб и навлизат в личното ти пространство, напълно непредвидими… също като хората.
(Аз) – Има една закономерност – често ако победителят в Поетики е неиздаван, бързо го атакуват и само след няколко месеца неговата първа книга вече краси рафтовете на книжарниците. Планираш ли нещо такова, вече има ли предложения и изобщо как се отнасяш към издаването на хартия? Много твои колеги вече го отричат като остаряло и дори излишно.
(Шентов) – Първата ми стихосбирка е общо взето готова и селектирана. Ако първото място на Поетики е накарало някой живо да се заинтересува от поезията ми, нямам против. Така или иначе съм последният от пишещите ми приятели, който няма издадена книга.
Харесвам книгите, купувам книги, харесва ми да докосвам хартията. Харесва ми как мирише. Предметът носи особено очарование. Идеята да притежаваш твое собствено копие от нещо ми допада. Така е и с музиката. Физическото изисква отношение. Дигиталното пък дава свобода, лекота.
(Вътрешният глас) – Последно: питай го нещо за цялата тази шумотевица с финала на София Поетики.
(Аз) – Последно трябва да те питам какви са тези слухове, че това издание е било последното? Дай нещо от зад кулисите, за да може после да се перчим, че първи сме го анонсирали.
(Шентов) – Съжалявам, че ще ви разочаровам, но знам точно толкова, колкото и вие. Питайте Ясен Атанасов. По принцип имаме богата традиция разни готини и смислени неща да се преебават ей-така от нищото, така че няма да се учудя, ако София Поетики е следващото такова.
(Аз) – Знаеш ли какво – дай така да приключим. Ако искат да прочетат стихотворението, ще си го намерят лесно.
