Аз не мога да си представя как би изглеждал един чорбаджия, как е бил облечен или как язди кон, защото никога не съм виждала истински, от плът и кръв.
Човек може да изгуби зрението си много лесно – от удар в главата, от търкане с мръсни ръце или неконтролиран диабет, а може и да се роди сляп. Така започва разговорът ми с Алберто Стайков от Фондация „Графия“. Той е автор на картините за незрящи, адаптирани по творби на Цанко Лавренов. Тактилните карти могат да се видят в Софийска градска художествена галерия, където е експонирана и изложбата по случай 120 години от рождението на знаменития художник.
Картините за незрящи са много по-опростени от оригиналните, защото натрупването на детайли размива границите на обектите и затруднява тяхното разбиране. Например, трудно би могло да се изобрази една гора, защото дърветата се усещат като една маса от линии и черти, споделя Елена. Затова всяка тактилна карта има и аудиограма, която помага на незрящия да придобие цялостна представа за художественото произведение.
„Обработването на тактилната карта може да отнеме между половин час и два дни, зависи колко детайла има в оригиналната. Творбата трябва да има дигитално копие. Хартията, на която се принтира, е внос от Англия. Използва се лазерен принтер и след това картата минава през термична обработка. Местата с мастило се повдигат и така се оформят релефите, които се усещат чрез докосване“ – обяснява фотографът Алберто Стайков.
Загубата на едно сетиво засилва рецепторите на друго.
Алберто разказва, че е загубил обонянието си. За да не се подпали, когато му загори манджата на котлона, си е купил сензори за дим. Релевантно на това да имаш куче водач, ако си сляп. И двете могат да ти спасят живота. Картините обаче не миришат.
„Чудя се какво е нужно да се случи, за да е достъпно визуалното изкуство за незрящи в България. Вече сме в 21 век. Технологията е достатъчно развита. Не е въпрос на пари. Желание липсва. Сблъсквам се с няколко проблема в общността. Определени организации у нас имат и техническата, и финансовата възможност да адаптират изкуството за незрящи, но не го разпространяват, държат го само за себе си. Нищо не им коства да направят 10-20 тактилни карти на творбите на българските майстори от Националната галерия и да ги покажат на повече хора с нарушено зрение.
Нямаме и български стандарт за създаване на тактилните карти. Никой не иска да си даде и малкото, което е научил. Аз самият съм се обучавал по американски стандарти и благодарение на опита си в чужбина, а и на помощта на незрящите, създавам изображенията. Някои хора изобразяват големите обекти и само ги попълват. Според мен това не е правилно, защото се губят по-малките детайли и незрящият не може да ги усети. Затова предпочитам да правя контури на обектите и така да давам възможност на осезанието на хората да усещат повече неща“, смята Алберто.
Моята кауза е да има повече достъпност за хора с и без увреждания.
Панчо помага в изработването на тактилните карти – къде трябва да се редуцират детайлите и къде те да изпъкнат. Споделя, че ако няма описание към картината, трудно един незрящ би си представил, че удебелената крива черта от средата нагоре, е именно лъкът на Хан Аспарух. А и няма как да се обясни на човек, който никога не е виждал, че даден обект изглежда по-малък, погледнат от 1 м. разстояние и още по-малък – от 10 м. разстояние.
В края на разговора Панчо ми каза, че щеше да е по-добре, ако можехме да виждаме една идея повече. Ако влизате в галерията със затворени очи, стъпалата са три.
