Божо Колов е политолог, завършил Софийския университет, специализирал във Варшава, писател без книга, антрополог на терен в софийските барове, емпиричен изследовател на общественото мнение по паркове и градинки, осъществил десетки изследвания на политическите възгледи, обитаващи таксиметровите автомобили. Владее четири езика и комфортната му зона е постоянната мобилност. Но аз искам да говоря с него по друг начин.
Кажи ми първо защо трябва да говоря с теб за политическата и социална ситуация в какъвто и да било мащаб, кой си ти, за какво се бориш?
Аз съм гражданин, по стечение на обстоятелствата политолог, Поредният човек с мнение, участник в хора на публичното говорене. В борбата и съревнованието не вярвам, сътрудничеството и дебатът са обаче смислени инструменти за конструиране на изменението, което всички обитаваме с паспортите си. (Смее се)
Ще започнем с клише: какво се случва на родната сцена, има ли драма, има ли комедия, борят ли се политиците или си четат хороскопа?
Б.: Националният ни демократичен спектакъл страда от патологична липса на смисъл, той е по-скоро функция на политическото ни суеверие, което разчита на благоприятното разположение на съзвездията на небето над Банкя и на физическата цялост на червения конец на десницата на премиера. В този смисъл политическите ни анализи се явяват астрологически прогнози и трудно можем да мислим действителността в рационални схеми. Ако вземем едно разбиране за политиката като изкуство да се управляват реалности, то в българския политически космос се управляват митове.
Митове – окей. Но дали са митове за врагове или приятели? Или ще потвърдиш тезата на Кръстника, че трябва да държиш приятелите си близо, а враговете – дори по-близо?
Б.: Ако възприемем политическото както ни упътва Карл Шмит в една дихотомия на приятели и врагове ще заключим, че общественото ни съзнание страда от автоимунно заболяване и отбранителните сили на националния ни организъм рушат социалната ни тъкан, защото виждаме подсъзнателно враговете си в собственото си отражение. Това може да се види в отношението ни към мигрантите, съотнесено към негодуванието от отношението към българските имигранти в чужбина.
В този смисъл: хвърлят ли медиите прах в очите ни по този и много други въпроси?
Б.: България е прашна държава (такъв ни е климатът) и затова трябва често да бършем прахта от рафтовете на съзнанието си, понеже бързо забравяме.
Това не е ли свързано с общочовешките ценности и пирамидата на Маслоу?
Б.: Съществува критична маса хора от средната класа, която живее с атлантически дневен и нощен (смее се) ред и желае промени, но рискът тук се явява в обстоятелството, че координатната система на ценности на тези хора е разположена в либералното измерение, но е въоръжена с механизми за политическо говорене и действие твърде сходни с тези на прогресивния авангард в страната ни след ВСВ. Имам предвид тона, с който се анатемосват всички останали, които мислят другояче. Симптомът за това е усещането, че сме последна инстанция на историята и държим монопол върху истината.
Да те насоча малко към родната действителност. Кое промени така картинката – платно на Джаксън Полак ли сме или на ниво Мило Моаре (онази „художничка“, която изстрелваше яйце чрез вагината си и така рисуваше)? Създава ли се нещо или има екзистенциална инерция?
Б.: Цяло поколение наши сънародници са „родители без деца”, т.е. те отказаха да възпитават и да се възпитават от своите наследници и ги оставиха на инерционна политическа социализация. Тъкмо за това и немалка част от младите българи се ориентират в света на общественото със съветски компаси, закупени с европейски пари.
Говориш сякаш сме дорасли за нещо голямо, наистина ли го смяташ? Ако се посее нещо тук, ще поникне ли?
Б.: Демократичните ни ритуали не са свързани с мистицизма на свободния избор на представителство, а със свободата някой друг да ни е виновен. Това се корени в рохката българската почва, напоена с вселенски трагизъм и наторена с апокалиптичната балканска тоталност на философията, че у нас е разположен центърът на историята, но ние винаги сме нейн субект.
За финал, кажи, моля, нещо като заключение – не е нужно да се чувстваш като в малоумен сутрешен блок – просто нещо postremus?
Ускорението на историческо време, в което се намираме, комбинирано с кризата на представителната демокрация, ще ни донесе популистка турбуленция. С други думи – гражданите все по-рядко виждат отражението на техните възгледи за управление на общите дела в начина, по който се ръководят институциите. Понятията и инструментите за разбиране и комуникиране на политиката не отговарят исторически на развитието на останалите сфери на общественото. Прочее, за да се нивелира дисбаланса в политическите отношения ще се мине през етап на наивни, до голяма степен инфантилни, но и доста опасни експерименти по архитектурата на институциите, докато не стане ясно, че материята, с която ще боравим не е конструирана от елементи от политическата таблица, с която разполагаме в момента.
