Слагайте каските, а ние ви предлагаме 3 вместо познатите 2 часа от Субфактор подкаст.
Групата ни гост-диджеи са се кръстили Бетон. Затова пренаписахме стихотворението „На зидаря Бай Захари“ от Пеньо Пенев.
Дъжд! Дъжд! И ти крачиш намокрен.
Бетонобъркачката задъхано хрущи,
скрипти и трещи.
А вятър връхлита, лицата ни щипе,
фучи и в очите вода сипе.
Но цехът наблизко не иска да знай.
Той чака, той иска:
– Бетон
дай! –
Нагоре в етажите зеят кофражите
– гладни с грамадни уста. –
От дланите капе кръвта.
Изтръпнал посягаш и устни прехапал
пак хващаш ръчага.
Бетона изливаш, но ивици сиви
по него веднага се стрелват и гонят,
кръстосват се бързо и сребърна броня
го смръзва.
Пак чакат зидарите. Мълчи хаспелистът.
Мълчат количкарите. Мълчи машинистът.
Един изругава:
– Тфю!… Трудна е нашата! –
Друг упрек отправя:
– От дъжд ли се плашите? –
А оня, загледан в бетона,
покрит с воден слой,
излиза напред:
– Мен туй не ме плаши!
Това си е наше и то не омръзва!
Но мисъл ме чопли по дните, когато
с енергия атомна бетона ще топлим
и чудни мотори ще караме.
– Ех, майка му стара, дано да е скоро,
че трудно се чака – обажда се някой.
– Ще стане! – намесва се един количкар. –
Сърцето ми днеска говори така! –
Такава представата усмихва лицата
и сгрява сърцата.
Щом днеска с мечтата
и с нашата мисъл
говорят сърцата,
сърцата щом искат – ей, хора,
мечтайте дръзко и мъдро!
Мечтаното, знаете утре
ще бъде – бетон!
