Не съм много сигурен за чалгата – това ли имаше предвид Дали, че е грандиозната трагедия, която наричаме модерно изкуство? Или е онзи тип арт, който се базира на диалога „Ама и аз мога да направя това“ – „Да, ама аз го направих първи!“? В музей на модерното изкуство посетител изпуснал ръкавицата си и цял ден никой не посмял да я повдигне, защото се опасявали, че това е част от арт-инсталация. Жена „поглъща“ сурови кокоши яйца в междукрачието си, а после ги изстрелва върху платно и ценители купуват резултата за стотици хиляди. Сещате ли се за рисуване и извайване на скулптури с други телесни остатъци? Добре, няма да ви ги обяснявам.
Сега се замислете за началото на 90-те години в България. Имаше „сръпско“ и се щракаше с пръсти. Имаше тираджии с налепени в шофьорските им кабинки полуголи дами с неособено изящен натюрел, но внушителни млечни жлези и клоунски грим и прически. Имахме ли тогава пророк? Името му беше Димитър Воев и негови са думите „а ваш’то сърце се разтваря в чиния за „сръбско“, „хеви метъл“ и гроздова ракия“.
После дойдоха вселенските хитове „Камъните падат“ (препратка към Ролинг Стоунс, може би?), „Радка пиратка“ (според неназовани източници става дума за нелегален внос на малки бомбички a.k.a. пиратки), „Тигре, тигре“ (очевидна заемка от Уилям Блейк и неговия „Tiger, tiger, burning bright in the forest of the night…“) и други. Имаше някакъв срам да се причислиш към тази субкултура.
Но за кратко. Вече в края на 90-те видях бивш съученик, отивах на концерт, той каза, че ще пропусне. Логично го попитах каква музика предпочита, а отговорът беше даден директно и със спокойна усмивка: „Чалга и кючеци“. Но тогава беше дошло времето на американските сервитьорки – тези, които са почти неразличими помежду си, но всички имат само по едно име. Появиха се Калина, Малина, Нина, Николина, също и Нина-Николина, Кати, Кали, Андреа и останалите. Димитровград беше като златен град на маите, където явно културата разцъфтяваше. И вече беше паракултура. Не беше вече само извивки в миксолидийски лад и текстове за пари, коли, жени и всичко помежду им – беше влязла в облеклото, в езика, в медиите, в любимите места на масовата аудитория, в хумора и, извинявайте за патоса, в мисленето.
Тук трябва да има някакъв туист и положението да се оправи. „Артистът няма време да слуша критиците“, пише Фокнър. А значи създателите и потребители на чалга-културата са истински артисти.
