Фолклорна трупа на Георги Гъделев от марионетки танцува в подлеза на Софийски университет.
Публикувахте от Радио Бинар в 13 март 2016 г.
Откъс от спектакъла „На герана“ в подлеза на Софийски университет в изпълнение на Георги Гъделев.
Как започна тази история
За мен:
Мразя да минавам оттам, защото е едно от свърталището на уличните досадници – онези с папките в ръце, облечени като общински служители, които изневиделица изкачат пред теб и изплюват някакви думи в лицето ти. За хубаво или за лошо онзи ден трябваше да си хвана метрото на Софийския. Е, нямаше как да мина транзит. Харесвам Елвис Пресли, после някаква кукла ме почерпи с бонбонче, а за фолклорното представление извадих телефона, за да документирам уличното изкуство на Георги Гъделев.
За него:
Видях намусени дечица, докато пътувах в метрото. Просто пуснах музиката и хванах куклата. Лошото е, че много друса и не се получава добре, но успях да спечеля усмивките им. В онзи ден бях без автомобил, затова хванах метрото. Бях се запътил към подлеза на Университета, за да репетирам на открито.
После:
Късно вечерта качих видеото във Фейсбук страницата на Бинар. И на другия ден се започна. Хиляди, хиляди хора се възхищаваха, лайкваха и споделяха възторга си от уличното изкуство на Георги. Само до момента клипът е гледан 145 000 пъти, стигнал е до 390 000 души, споделен е над 2300 пъти – и продължава.
Поканих го на среща. Исках да му благодаря, че онзи ден не се прибрах вкъщи намусена. Танцуващите кукли ме бяха накарали най-накрая да се усмихна след целодневни сблъсъци с бюрократични абсурди.
Да работя със сестричката ми, е сбъдната мечта.
Първите ми впечатления от разговора с Георги бяха, че той не е кукловод по професия, но марионетките са част от промяната в живота му, и че изпитва неописуема обич към сестра си Илияна. След сполучливи аматьорски движения на куклите в пространството двамата сформират трупа. Георги и Илияна Гъделеви възстановяват представлението „На герана“ – традиционна българска сватба с напиване на вода, посрещане на гости, надиграване и други фолклорни мотиви.
Ако ви звучи познато, сигурно преди години сте минавали покрай Централната поща в Пловдив или пък през лятото сте били в Поморие, където техният баща Янко Гъделев е изнасял представления. Той обаче не е аматьор. Завършва кукловодство в НАТФИЗ и дълги години работи в Държавния куклен театър в Пловдив. Независимо, че Георги израства сред театралните спектакли на баща си, той се насочва към специалност политология.
„След това, съвсем по български, заминах в чужбина, за да си търся късмета. Прибрах се в България, занимавах се с личен бизнес и сега съм се посветил на уличното изкуство“, споделя Георги. Заедно със сестра си Илияна, която живее в чужбина, ще поставят спектакъла „На герана“ по време на фестивала Balkan Trafik през април в Брюксел. У нас обаче той все още няма къде да се гледа.
Често питам децата дали ги водят на куклен театър и те ми казват, че не.
„От догодина очаквам да поставяме „На герана“ и в България. Имаме идеи как да се случи самото представление и вярвам, че лека-полека ще стане. Засега го играем в чужбина по различни фестивали и в български неделни училища. Опитваме се да предадем на тези деца част от магията. За мен е важно да се поддържа връзката с българското. Някои от тях не говорят добре български, а други въобще не са били в България. Хубаво ще е, ако се запознават с красотата на музиката и носиите на живо, а не от компютъра. И като цяло ми се иска децата да казват: „Мамо, заведи ме на куклен театър“.
Опитвам се да популяризирам това изкуство и чрез уличното шоу, което правя. Обикновено играя в Южния парк и Борисовата градина. Често просто репетирам, защото вкъщи пред огледалото е едно, а съвсем друго – пред публика. Така че най-малкото го правя заради себе си, но ако мога да зарадвам другите, съм още по-щастлив. Да, правя го и заради парите. На кого ли не са нужни. Но когато подхождаш с убеждението, че парите не са най-важните, те идват сами.“
За кукли – 10 лв. глоба, за кебапчета – 20 лв.
„Понякога ми става неудобно, когато дойдат да ми правят забележка от някоя институция. Специално за София е много сложно. Общината се оправдава с абсурдни аргументи. Не разрешават, например на Витошка, където според мен е най-подходящо за улично изкуство, защото се вдига много шум. Или декорът трябва да се съгласува с главния архитект – временна постройка ли е, какво е. Спрял съм да се занимавам с тези неща. Когато дойдат по парковете на проверка, си плащам глобата. Как я отчитат, не знам. Връчват ми някакви фишове, веднъж е една сума, следващия път – друга.
Спомням си, в парка бяха изкарали скара, глобиха човека с 20 лв., а мен с 10 лв. Идват на проверка, поздравяват те, казваш им, че още не си събрал пари, но няма проблем, отвръщат ти, че ще минат по-късно. В София всички улични артисти са незаконни. Лошото е, че решение не се търси. В Пловдив например функционира проста система от разрешителни и локации, където може да се извършва тази дейност. Аз мога да споделя опита си наготово, но тук се действа на принципа – да ми се махнеш от главата. Така работи системата.“
Момченцето, което подарява любимата си количка.
„Абсурдно е. Преди векове, когато театърът не е съществувал в тази форма, в която го познаваме днес, хората са се забавлявали на улицата. Излиза ли са и са срещали някого като мен, някой музикант или фокусник. Самите марионетките предхождат театъра. Някога не е било прието актьорът да стои по-високо от царя, когато го е забавлявал, и това се е случвало посредством куклите. А днес общината те обявява за незаконен.
В момента, в който обаче видя усмивката на хората, забравям и община, и всякакви други подобни разправии. Усмивката е нещо безценно. Може би защото преди не ми се е случвало в това, с което съм се занимавал, и страшно много я ценя. Радостта на децата е критерият, по който се ориентирам. Те са най-чисти и искрени. Не могат да оставят пари, но ще ти дадат любимата си играчка, цветенце или бонбонче. Има хора, които просто минават, да, слагат пари в шапката, но не се вглеждат. Благодарен съм, разбира се, но като си оставил нещо, нека и аз ти дам нещо от себе си – танц ли ще е, прегръдка ли ще е от куклите.“
Детето убеди майка си да му купи марионетка.
„Добрият пример, който даваме на децата, също е от голямо значение. Няма да забравя едно 9-годишно детенце от Хърватска, което идваше да ме гледа миналото лято там. Последните седмици започна да идва регулярно заедно с майка си. Показах му няколко техники за управление на куклите. В паузите го канех да се пробва. Забелязах, че му е интересно и схваща движението. Убеди майка си да му купи по интернет малка марионетка.
Започна да играе при мен. После аз се върнах в България и скоро получих имейл, в който той ми се похвали, че заедно с негов приятел започнали да правят шоу из хърватските улици. И разбрах, че това е нещото, към което човек трябва да се стреми, особено като става въпрос за деца. Живеем във време, в което те не излизат от пространството на екрана и да оставят дисплея за няколко часа и да се занимават с нещо живо, това е голям стимул за мен.
Ето в такива моменти забравям напълно административните разговори. Знам, че това е някакъв вид баланс. Благодарен съм на живота за всичко, което се случва. Трябва да има някакъв баланс, нека това да е. Друго, което ме зарежда с положителни чувства, е народната музика. Колкото пъти я чуя, все ми се насълзяват очите. Сигурно е някаква магия.“
Когато възрастната жена се поклаща на Елвис Пресли.
„Нямам любим персонаж. На моменти предпочитам танци с определени кукли. Аз обаче продължавам да се развивам и след време откривам в друга марионетка нещо, което повече ми харесва. И няма смисъл да ги сравнявам. Обичам ги всичките. Така и те не ми се сърдят.
Много зависи и от формата, в която се намира куклата. Коя в кой момент ще се държи най-добре. Все пак това си е механика и не е толкова просто. Не може винаги да си сигурен, че въженцата, които свързват куклата с водача, ще са достатъчно издръжливи, и че тази кукла след един час ще танцува по същия начин. Постарал съм се да имам персонажи за различните възрастови групи. Някоя възрастна двойка ще се зарадва на Буратино, но на Елвис Пресли просто се разтапят.“
Куклите пътуват с мен на задната седалка.
„Желанието да танцувам с марионетките идва по някакъв нерационален път. Случвало ми се е през нощта да ми хрумне нещо, ставам, слагам си слушалките на телефона и започвам да танцувам пред огледалото. Танцувайки с куклата, самата тя ми показва движение. Затова не изпускам моменти. Усетя ли, че ми се танцува, хващам куклата. Ако имам възможност, го правя навън, ако ли не – вкъщи. Убеден съм, че има някаква магия. Така ми е и много по-интересно.
90 процента от времето куклите са с мен. Когато има някаква приятелска сбирка, за доброто настроение се включвам и аз с тях. Почти навсякъде са с мен. В колата всяка си има място. Понякога може би ми се сърдят, защото ги смествам, но няма достатъчно пространство, въпреки че карам комби. Самата марионетка е специфична за транспортиране. Няма как да я сгънеш. Вкъщи си имат закачалка и си висят в коридора, опаковани в торби. Все пак на доста места ходят. Дори имах прякор в квартала – Чувалчо, защото всеки ден ги разкарвах напред-назад. Куклите обичат слънце и сухо. Забелязал съм, че в топлата част от годината емоцията у хората е по-силна.“
Баща ми се гордее с нас, че тръгнахме по неговия път.
„Човек идва на тази земя, постига пика си, в момента, когато се възпроизведе. Какво по-хубаво от това да видиш, че синът ти и дъщеря ти продължават твоето дело. Знам, че баща ми е много щастлив за избора, който направихме със сестричката ми. Като се връщам назад във времето, не мога да кажа, че съм бил дете с много осъзнати цели, но исках да се насоча към театъра, конкретно към НАТФИЗ. Тогава не срещнах одобрение от родителите си. Може би те бяха причината да се разубедя. Но ето как се завъртя животът след време. Както казва баща ми понякога, с цената на сърцето ми всичко си дойде на мястото. Имам желанието да се занимавам с куклите. Вярвам, че и природата, и животът ще е с мен, защото човек не може да заяви нищо със сигурност, дори и за след един час. Така че мисля, че това, с което се занимавам, е основното и достатъчното.“
