Отдавна не съм съжалявала толкова силно за пропусната жива среща с автор. Хосе Карлос Сомоса беше гост на миналогодишното издание на Софийски литературен фестивал. Бяха представени издадените в България книги на испанския писател, роден в Куба през 1959 г. и преселник в Испания от 1960 г. – „Стръв“, „Ключът към бездната“, „Зигзаг“, „Клара и сянката“ и „Пещерата на идеите“.
Естественото съжаление идва сега, след като за първи път прочетох нещо от него, а именно последната му книга на български – „Тетрамерон“. Разбира се, ще ви препоръчам да я потърсите веднага, а аз съм по следите на предишните му книги. Но с една уговорка – това не е литература, която служи за утеха, отмора и забавление. Да се разберем от самото начало – ще отворите кутия… не, ще отворите серия от кутии с цвят на махагон и позлатена ключалка в средата, а отвътре ще ви погледне с едно, две или три очи злото или нещо, което няма дори име.
Още заглавието на романа – „Тетрамерон. Историите на Соледад“ ни води към разказвателната традиция, припомня ни класическия образец – „Декамерон“, като тук гласовете са четири, а историите преливат една в друга и засилват усещането, че това е разказ „завинаги“. Разказвачите са господин Формас, Епископа, госпожа Лефо и госпожа Гуин. А за да има нов, някой от предишните трябва да си тръгне.
Кръгът е разтворен от появата на 12-годишната Соледад (на испански „самота“), която като Алиса се гмурва в този свят, за да се себепознава. А всички знаем, че себепознанието носи болка, но пък може и да те спаси.
Сомоса разполага с препускащо въображение, което на няколко пъти ме накара да затворя книгата със сила, все едно току-що съм осъзнала, че съм отключила кутията на Пандора, само че без да е ясно дали накрая стои надеждата.
Спокойно, няма нищо страшно. Особено след като преди Сомоса са съществували пишещи като Сад, Лотреамон, Ницше, Батай… Но пък той застава до тях и едновременно с това си остава верен на магическия реализъм, на любимия учител Борхес и на загадките.
Заклинание след заклинание, потъвате по-надълбоко в историите. Няма водач, всичко зависи от вас. В търсене сте на „причините за всяко зло“ – „злото само по себе си“, а в разказването има толкова много пластове. Ключът не е един, сондирането може да отнеме много време. Но в крайна сметка на веригата едно към друго са прикрепени злото, знанието, доброто… Даже като ги прехвърляте през ръцете си, не знаете кой точно атом сте докоснали.
Аз четях бавно, поглъщах всяка история с разсъдливостта на съучастник, който е замесен с Лайбниц, кваркове, субкваркове, Бог, Мария Кюри, изкусителни бразилки, танцуващи самба, зло в различните му форми и проявления и заключенията от това.
Изобщо, колко сте смели за тази книга?
