Няма да търся информация за това коя е Рада Велинова, така че ти ми кажи.
Ние живеем в бъдещето и да търсим информация чрез какви ли не технологически приспособления и 24-часов свободен достъп до мрежата е напълно естествено, и всичко това е много хубаво. Още по- хубаво е обаче на живо, нали, по хуманно му да се срещаме и разлистваме, да не вземем да забравим и да се чудим после как да спасим процеса човешки и нас самите.
Та, това по повод, че няма да търсиш информация за мен, а аз сама да си кажа. Ами благодаря ти за сложната задача. Аз съм Рада и играя. Не само защото това съм учила в НАТФИЗ, а защото ме кара отвътре, тече из мен, изненадва ме и иска да го изразя това, така да го нарека, действено чувство, понякога и двойнствено. Играя не само в пиеси и по телевизора, а и под дъжда, на дама и на криеница също съм добра, you know what I mean… Може би все пак „Игра на фантазията” ми е любимата игра.
Много са ми важни приятелите, средата около мен. Има едни риби (не бананки), на които им е добре да съществуват само в един вид корали и това е. Могат дни да плуват и да обикалят, но си ги намират. Това не значи, че не са експериментатори и пътешественици.
Така и аз с моите приятели. Като на малък остров сме, който и където да мигрира от време на време, после пак там. Всеки ми се струва, че има нужда от местенце, където да акостира понякога. Тук обезателно да спомена морето. На морето хората стават други. От малка я имам тази синя обич. Харесвам татуси, макар че нямам, надали ще си направя, но да не се заричам. Музиката. Това е една друга моя голяма обич. И производно на това, естествено, клубния живот, късните часове, концерти, голямото ходене с две думи. Литературата. Мисля, че последните две ни определят до голяма степен като идентичности.
Всеки търси идентичността си – понякога я намира в неочаквани посоки. Така че кажи – киното, телевизията или театъра и защо?
И трите. Имаме жажда и за трите. Зависи какъв е проектът, който ти предлагат, когато ти предлагат, разбира се, че то напоследък съвсем слабо тече пак в родната култура… но хайде, да не отваряме сега тази тема. Театърът отделно. Театърът е нещо друго, само там могат да ти се случат едни неща, които са много лични. Театърът е спасение и възторг. Любов.
Театърът отделно. Театърът е нещо друго, само там могат да ти се случат едни неща, които са много лични. Театърът е спасение и възторг. Любов.
Театърът е любов като си на сцената. А какво ще стане, ако минеш зад камера – режисьор, сценарист…? 100% си мислила по повода, но дали ще се случи скоро?
Е, да, дали ще се случи… Важното е да живеят в теб твоите си неща, там да си никнат и мечтаят. Вярвам, че се случват рано или късно. Когато им узрее моментът.
По ми се иска режисьор да опитам. Визуализацията ме влече. Бих си подбрала много внимателно екипа, пасажът от рибки, които ще плуваме в този филм. Обезателно асистент да ме коригира и сценарист вълшебник. Думите са основен инструмент на артиста и сме много зависими от тях. Бих заложила минимално на компютърни ефекти и екшън номера, бих се доверила на музиката и паузите.
Ще снимам красиво актьорите и не знам дали ще е хепиенд, но ще е красиво. Иска ми се хората, за което ще е всичко това, да излязат от салона малко променени. Историята по-скоро ще е на отделни фрагменти, сюжети, които неочаквано се събират и се оказва, че са свързани закономерно, без да подозират; че си влияят дълбоко. Може и да не се съберат накрая всички заедно на голяма трапеза в Сицилия, но персонажите ще са преобразени от докосването помежду си. Такива неща бих снимала. За срещите, отблъскването и привличането. За копнежа, който те държи неспокоен, че има още нещо, че това, което е сега, не е всичко.
Хубаво е, че си неспокойна – не познавам добър артист, който да е спокоен. И знаеш ли колко от тези големи са започнали от театъра, а после са се преместили в телевизията. Какво е тя за теб? Палавата съседка от „Love.net“ или демократичната майка от „Революция Z“?
Хах, не знам, и двете, предполагам. Ти си всичко, което играеш. Но и не си, то е състояние на духа в дадения момент. Настройка, вълна. Много е хубаво, щастие е направо, когато имаш възможността да работиш със стойностни текстове, сценарии, които са вълнували нечия душа, ама така са я разлюляли, че е полетяла и е написала тази история на дъх и чаша вино. Ето в такива неща ми се участва много, тогава зрителят възкликва: „Ето, можело значи, да ме заковат на стола и все едно не играят, а пък играят!“.
А теб какво те заковава на стола? Дай някоя книга, разказ или пиеса, които не са адаптирани за сцена, но в които би искала да играеш? Не е нужно да е едно заглавие, давай смело.
„Избрани разкази“ на Тенеси Уилямс и „Истории от ерата на джаза“ на Скот Фицджералд. Веднага за тези автори се сещам, може би защото са ми от любимите. Не знам дали са адаптирани точно тези им произведения за сцена, но са прекрасни, с толкова много пластичност, една доброта и тъга има в тях… Истински истории за сърцето. И Джеръм Дейвид Селинджър. Всичко. Независимо, че е адаптиран и поставян безброй пъти. Този господин е учител за душите ни. Там винаги нещо откриваш, колкото и пъти да си чел произведенията му.
Прилагам любим мой абзац от „Зуи“ от Семейство Глас:
„Скъпи Зуи,
Не зная. Всичко, което знам със сигурност, е че имах да ти кажа нещо радостно и вълнуващо- нещо, което се побира на една страница, и то писано през ред, но като се прибрах вкъщи, разбрах, че всичко това е изчезнало, не почти, а изцяло и не ми оставаше нищо друго, освен да се заема с формалностите. Да ти чета лекции за научни степени и за актьорския живот. Колко объркано, колко смешно, как щеше да се подхилва Сиймор и сигурно щеше да ме увери – пък и всички вас – че няма за какво да се притеснявам…’’
И дори не каза дали Франи е бременна, или просто мълви молитвата и припада… Ок, нещо за финал да кажеш? За да не мисля някакви псевдодълбокомислени думи.
Сигурно ще трябва нещо да изпратя, нещо като да смая себе си и публиката с невероятно изпълнение, зайче от ръкава на фокусник, звук от невидима латерна. Ами ето: вълнувайте душите си. И още нещо, от любимия Уди Алън: „Може би поетите са прави. Може би любовта е единственият отговор“.
