Наскоро излезе на български език едно изключително ценно издание – „Избрани стихотворения“ от Т.С. Елиът с преводач и съставител Владимир Левчев. Този том се ражда след 25-годишна работа. Владо Левчев е превеждал много различни художествени текстове – от песните на Висоцки до пиесите на Сара Кейн, от религиозната поема „Бхагавадгита“ до Одисеас Елитис (в сътрудничество).
Но решаващо за своя творчески път Левчев избира двамата поети, с чийто преводи се е занимавал най-дълго и най-много са му повлияли на него като поет – Алън Гинзбърг и Томас Стърнс Елиът.
Как подреди и оформи книгата, за да се превърне в ключ към поезията на Елиът?
Подреждането беше най-лесното. Има стандартно, хронологично подреждане в „Събрани стихотворения“ на Т.С. Елиът на издателство „Фейбър енд Фейбър“, на което той е бил директор и което държи правата му. Подреждането е по книги – от първата „Пруфрок и други наблюдения“ (1917 г.) до последния от „Четири квартета“, „Литъл Гидинг“ (1942 г.).
Какво ти беше най-трудно в превода през годините?
Елиът е поет, който успява да съчетае органично и естествено несъвместими противоположности. Той е американец със силен индивидуален поетичен глас, който става англичанин и съзнателен наследник на европейската културна традиция. Той е модернист, който сам нарича себе си класицист и (неочаквано за един модернист) твърди, че традицията е по-важна от индивидуалния талант. Елиът пише предимно свободен стих , но твърди, че никой стих не е свободен за поета, който иска да свърши добра работа. Той е едновременно визуален и музикален поет. „Четири квартета“ например следват структурата и звученето на струнните квартети на Бетовен. Но същевременно в поезията на Елиът има една типично американска предметност и визуалност.
Първото издание на „Избрани стихове“ на Т.С. Елиът излезе в изд. „Народна култура“ през 1991 г. По-късно заминах за Америка и след това съм преработвал доста старите преводи, а също така направих нови – мои версии на „Пустата земя“ и „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“ (в първото издание преводът беше на Цветан Стоянов, а от „Пустата земя“ имаме само откъс), „Рапсодия във ветровита нощ“.
Най-важно е преводачът да успее да се прероди в поета, да запее, така да се каже, с неговия глас, но на друг език, без това да звучи като лошо подражание. То е като да усетиш ритъма на едно парче и да затанцуваш в този ритъм. Техниката също е важна, но трябва да усетиш ритъма в кръвта си.
За твоето, пък и за следващите поколения тук в България, Елиът е водещ поет, възпяван, наричан татко Елиът. Как го разчетоха постмодернистите, ти самият?
Аз не съм постмодернист. Дори има един антипостмодерен „Манифест“ в книгата „Любов на площада“:
Постмодерното е старомодно. И е скучно. Модерното, с девиза си „изкуство за изкуството“, макар и да не е чак толкова скучно, също е старомодно. Изкуството трябва да има мисия. То трябва да съ-oбщава. Както Архангелът съ-общава добрата вест на Дева Мария. … Изкуството трябва да прегръща и да целува. Да прави любов с хората на площада… И т.н.
Ани Илков казва, че съм бил “… просвещаващ поет, повлиян от високия западноевропейски модернизъм …“, за което му благодаря. Аз наистина се чувствам по-„уютно“ с Т. С. Елиът, Езра Паунд, У.К. Уилямс. А също и с Рилке, Аполинер, Песоа, Ахматова…
А как Елиът влияе днес?
Големият поет влияе на много поколения, през много векове. И всяко поколение има свой различен прочит на текстовете му. Всяко поколение го променя с прочита си. Така и традицията се променя с всяко поколение. В „Традиция и индивидуален талант“ Елиът пише: „Някои казват: „Мъртвите писатели са отдалечени от нас, защото ние знаем много повече от тях.“ Точно така е – и те са това, което ние знаем.“ Един от любимите поети на Елиът, Джон Дън, дори дълго е бил почти забравен. И възкръсва като велик поет до голяма степен благодарение на Елиът през 20-ти век.
Мисля, че бих могъл да го кажа за цялото ни поколение, за поколението на последните поети, започнали да се занимават сериозно с писане по комунистическо време, но за себе си със сигурност мога да го кажа: Когато бях на 20 ( аз съм роден през 1957 г.) най-много се впечатлявах и влияех от битниците с техния анархистично-свободен и безсрамно изповеден стих. Но десет години по-късно се върнах към класическия стих и се впечатлявах повече от нео-класициста Елиът, от Шекспир, Джон Дън, Блейк, както и от източната философия – Упанишадите, Бхагавадгита, Дхамапада.
Какво не знаем или не разбираме в поезията на Елиът?
Много критици поставят акцента върху интертекстуалността в поезията на Елиът. Но ако четем тази поезия само като една сложна кръстословица от скрити цитати и алюзии за митове, за религиозни и литературни текстове, като някаква интелектуална игра, ще изпуснем най-важното. Ще изпуснем самата поезия. Мощния поетичен глас на Елиът. Неговия индивидуален глас (или почерк) свързва целия този колаж от алюзии и цитати: гласът му е гръбнака, без който текстовете-колажи биха се разпаднали на съставните си части.
Дори без да имаме представа за скритите цитати и алюзии, ние можем да оценим „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“, да я усетим като голяма поезия. Това е стихотворение, в което чуваме потока на съзнанието на лиричния герой, един нерешителен човек, който не се осмелява да изпее своята любовна песен, който води светски живот, но е напълно алиениран, страхува се, че ще бъде отхвърлен, страхува се, че остарява и остава сам… Понякога ни е по-трудно да разберем най-простото и очевидното в поезията на Елиът, защото очакваме някаква свръх-интелектуална непроницаемост. Целта на поезията все пак е да предаде на читателя определено емоционално състояние.
Къде стои политическото?
След като си променя гражданството и религията през 1927 г., Елиът казва за себе си: „ Аз съм англо-католик в религията, класицист в литературата и монархист в политиката“. Той остава неутрален по време на Гражданската война в Испания, когато повечето европейски интелектуалци застават на страната на комунистите или на фашистите. Елиът държи средния път. Но за него това е пътя на християнската религия. Той вижда новите тоталитарни идеологии като кухи, фалшиви религии. Не се е занимавал много с политика, но по време на Втората световна война, когато Хитлер бомбардира Лондон, е писал някои патриотични текстове. Такива мотиви има и в „Квартетите“.
Наскоро се появи „Популярна книга за котките от Стария опосум“ (Old Possum’s Book of Practical Cats). Преводът е на Стефан Радев. Последваха реакции, че преводачът не се е справил. Ти какво мислиш за тези опити?
Не съм чел цялата книга, видях само отделни стихчета в интернет, така че ще се въздържа от категорична оценка. Old Possum’s Book of Practical Cats (нещо като „Котешкият наръчник на стария Опосум“) – е сборник с детски стихотворения на Елиът, публикуван през 1939 г. и използван 42 години по-късно за текстовете на песните в мюзикъла „Котките“ на Ендрю Лойд Уебър. Това са „леки“, песенни стихотворения, написани във виртуозен римуван стих, с шеговити игри на думи. Да се превежда такава поезия е почти непосилна задача. Преводачът трябва сам да е виртуоз в класическия стих и в детската поезия, като Валери Петров например, за да не звучи преводът дървено и насилено, да се запазят и шегите, и непринудената музикалност на оригинала.
Робърт Фрост казва, че поезията е това, което се губи в превода. Уви, най-често е прав, когато става дума за поезия, разчитаща главно на музиката на езика и на словесните игри. Поезия, която не разчита толкова на музиката на езика, а на визуалното, на образите и метафорите, може да се превежда много по-добре. Римите или игрословиците могат само да се имитират или да се измислят наново, а не да се превеждат, защото римуващите се или „разиграваните“ в оригинала думи не звучат по същия начин на другия език, а и не значат точно същото.
Кой е твоят любим стих от Елиът и може ли да изведеш такъв?
Не знам, трудно е. Елиът е полифоничен поет: смесват се различни гласове, образи, литературни препратки, музика. Moже би:
„Върви, каза птицата – понеже бяха изпълнени с деца листата,
скрити, възтожени, смеха си затаили…
Върви, върви, върви – каза птицата – родът човешки
не понася твърде много реалност.“
Или:
„Понеже аз не се надявам да се върна тук
Понеже аз не се надявам
Понеже аз не се надявам да се върна
Поревнал дарбата на този или порива на друг
Аз повече не се стремя да се стремя и да постигам
(Защо е нужно старият орел криле да вдига?)
Защо да съжалявам
За свършеното царство на видимия свят?“
Или:
„По този начин свършва света
По този начин свършва света
По този начин свършва света
Не с гръм, а с хленч“
Какво означава да превеждаш? Често се казва – по-добре прочети произведението в оригинал, ако можеш…
Преводът е най-добрия прочит. Освен това, когато не сме можели да четем сами, ни е чела баба ни, или майка ни. И някои чути от тях приказки са оставяли по-дълбок белег в съзнанието ни от четеното от нас по-късно. Добрият преводач трябва да играе същата роля за хората, които не знаят съответния език – да бъде като една четяща приказки баба.
Литературният превод е много важен в малка страна като нашата с език, на който говорят около 10 милиона и на който пишат много по-малко. Преводачът ни запознава със света. Автоматичният преводач на Гугъл не става за литература. Само поет или пишещ човек с литературен вкус може да превежда поезия. Преди да мога да го прочета в оригинал, аз се запознах с Елиът от чудесния превод на Цветан Стоянов на „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“. И още тогава той ми стана любим поет.
А за теб като автор какво означава да бъдеш преведен?
Току що излезе книгата ми „Любов на площада“ в италиански превод, като „Amore in Piazza“. Благодаря на издателство „Терра д’уливи“ и на преводачите Емилия Миразчийска (също издател на българската книга) и поета Фабио Ицо! Но аз не мога да съдя за превода, защото не знам италиански. Колкото до американските ми книги, а те са четири, преводът съм го правил сам, в сътрудничество с Пулицеровия лауреат Хенри Тейлър и Алиша Острикер – друг чудесен американски поет. Те са ми редактирали превода. Имам и стихотворения, които съм писал направо на английски и след това съм си ги превеждал на български.
Но е много трудно човек да пише добре поезия на език, който не му е роден, в чиято среда не е бил потопен от дете. Дори Бродски, макар че има чудесни есета, писани на английски, няма на английски поезия, сравнима с гениалните му стихове на руски. Поезията работи с конотации и тънки езикови нюанси, които са недоловими, ако езикът не ти е роден.
Има и друго, което вече споменах – музикалната, римувана поезия с игри на думи е почти непреводима. Затова аз си промених стила на писане след като отидох да живея в САЩ през 1994 г. Първата ми писана в Америка книга „Black Book of the Endangered Species“ съдържа стихове без рими, обикновено фокусирани върху един образ – Гларус, Гълъб, Цикада, Дърво край пътя.
