Крача в снега върху стъпките на някой друг, минал преди мен в градинката на Руската църква в София. Мисля си: „Как е възможно някой да има такова ходило?!“. С учудване обаче установявам, че тези големи нечовешки следи ме водят в посоката, в която се бях запътила. Малко преди да стигна входа на Института по етнология и фолклористика, следите се изгубиха.
Вратата изскърца. Нали ги знаете онези стари високи двукрилни врати, създаващи чувство на аристократизъм. Бутам едното крило и си мисля: „Ако съществото с големите стъпки беше стигнало дотук, сигурно щеше да се наложи да отвори едновременно и двете крила на вратата“. И друг път съм влизала в Института, но тогава беше шумно и по извитото стълбище щъкаха хора, които чакаха да започне конференция по балкански фолклор. Този път обаче – гробна тишина. Не бях забелязала преди високите тавани и огромното огледало във фоайето.
Приглушената светлина и топлият въздух в сградата създаваха усещане за гостоприемство, а тишината даваше глас на мислите ми. „Боже, само някакъв караконджул да не излезе оттук“ – усетих се, че измърморих под носа си. Засмях се сама на себе си. Аз не вярвам в такива неща. Сетих се за анимацията „Красавицата и звярът“, когато момичето попада в двореца и докато извиква няколко пъти: „Ехо, има ли някой тук?“, човекът в нечовешка кожа я наблюдава мълчаливо от последното стъпало на стълбището. Само че в моя случай нито аз съм красавица, нито пък ме чака звяр.
Радушно ме посреща проф. Албена Георгиева, д.н. Имаме уговорена среща, за да ми разкаже за фолклорната традиция на Йордановден. Мила и изключително начетена дама. Подава ми кутията с последния шоколадов бонбон и ме приканва да седна в креслото до нея. Удобно е. На масата гори свещ. След няколко бързи стандартни реплики за запознанство, туптенето в гърдите ми се успокоява. Сякаш съм отишла при някоя можеща жена да ми бае против уроки. Обикновено това е сестрата на баба ми, когато си ходя на село. Така че асоциирах професионалното огнище на проф. Георгиева с едно познато и сигурно пространство. И ето че тя скоро заговори за караконджули.
Това е периодът, когато светът се пречиства. Дните между Коледа и Водици (Йордановден) се наричат 12 мръсни дни. Фолклорният човек е вярвал, че тогава бродят караконджули, зли сили, които идват от отвъдното. Нощно време не се излиза без човек да носи нещо желязно или поне чесън със себе си. Похищението може да доведе до сериозно увреждане – парализа, заболяване и смърт. Особено вредни са за децата. Вярва се, че злите сили яхат човека и го карат да върви по тяхна воля в затънтени дерета, понякога във води, където се удавя, в места, от които не може да излезе, пущиняци. Затова е важно хората да са на светло, на топло и в заградени пространства.
Гласът на тази сладкодумна разказвачка сякаш те гали, тя сякаш изпява една фолклорна балада, която ти знаеш, но искаш да чуеш отново. Спомня си как, когато е била дете, идвал у тях свещеник от „Св. Александър Невски“. Той минавал из цялата къща и я наръсвал с китка. Правело й впечатление, че баба й му целувала ръка и после го дарявала с някакви парички. Смята се, че с освещаването на водата светът се пречиства. Водата вече е чиста и не крие онези зли същества. Може да се мие за здраве. Тогава се хвърля и кръста, къпят се иконите и момите обливат лицата си.
През Мръсните дни не е хубаво да се реши и мие косата, а още по-малко да миеш тялото си. По принцип къпането е модерно явление. През 70-те години съм била по села, където няма баня, не само по къщите, а и изобщо в селото липсва определено за това място. Едно време хората са се къпали само когато са били болни и то по предписание на знахарката, която им препоръчвала да се полеят с отвара от билки. А особено в периодите, когато водата се смята за нечиста, е било немислимо човек да има досег с нея. Спомням си моята баба на село, която също ми казваше, че не е хубаво да си мия лицето вечер, защото така го правя достъпно за дявола. Дори миенето на лицето също е било по изключение.
Във фолклорните вярвания Йордановден е границата на доброто, на пречистването и обновлението на света. Тогава започва да нараства слънцето. Да се опитаме да си представим, че днес няма електричество, няма осветление, нито отопление. Едно време огнището се е поддържало само за да се готви. Никой не отоплявал къщата с усещането, с което го прави днес модерният човек. Просто са увеличавали катовете дрехи. Лягали са си с облеклото, което са носели през деня. А с падането на мрака нараствал и страхът от тъмнината, която крие неизвестни същества. Неща, които децата са чували в приказки, които ги плашат и ги карат да са по-тихи и смирени. Същества, от които и самите възрастни са се страхували. И този страх е трябвало да бъде преодоляван. Маскарадните игри, които съпровождат периода, е начинът да бъдат превзети отвътре духовете, на които човек е бил много подвластен.
И след като злите духове са изгонени, идва моментът на пречистването и новото благоденствие. Вече е Йордановден. Религиозният пласт се открива в освещаването на кръста и неговото търсене във водата. Самият акт символизира извоюването на Божието благоволение. Някой трябва да се жертва за общността и героят, който хване кръста, се смята за предводителя на доброто, разказва проф. Георгиева за вплитането на религиозни и езически вярвания и продължава своята приказка:
Съществува едно поверие, че в глуха доба, в полунощ срещу Йордановден, небето се отваря. Който го види, може да си пожелае нещо и пожеланието ще се сбъдне. От вълнение един човек, вместо шиник жълтици, си пожелал: „Боже, дай ми шиник глава!“, и така всъщност главата му пораснала. Този разказ има символично значение. Човек може да си пожелае каквото иска, обикновено обаче то не се случва. Ако беше толкова просто, всички можеха да бъдат богати и да се сбъдват мечтите им, но е очевидно, че малко са тези, които успяват да постигнат благополучие и то не в това да спечелиш или да имаш много, а в това да умееш да се радваш на това, което имаш, което ти е дарено. Защото винаги нещо ни се отнема, но и нещо ни се дава. И аз съм убедена и това е част от моята философия, че ако гледаме нещата, които не сме постигнали, винаги сме в лошо настроение, ако гледаме колко по-лошо може да бъде, винаги ще сме на добрата страна на нещата, ще виждаме, че всъщност е много добре това, което имаме, това, което можем, и винаги може да си пожелаем и малко повече.
В полунощ небето не се отвори, но валя чак до сутринта. Пожелах си малко повече и си легнах с чувство на смиреност, със същото онова чувство, с което си тръгнах от Института. Сънувах караконджули. Честит Йордановден!
