С далечни антропологически и етнографски белези
Представете си да бръснем косите си всеки ден като хулите, за да ги използваме за собствените си перуки като символ на мъжество. Или по цял ден да дъвчем месо, което след това да даваме на по-възрастните, останали без зъби, както правят чукчите.
Аз лично не мога да си представя да ходя гола от кръста нагоре сред 30-членното ми семейство и не защото семейството ми е толкова многочислено. Замислям се обаче къде е щастието в това да си сраснал с почвата под краката си и да съществуваш посредством ритуала на прадедите си в неглобализирания му вид.
Джими Нелсън. Фотографът, носител на съвременната цифрово-промишлено-свръхматериализирана действителност, пътува в най-отдалечените кътчета на земята, където среща тичащи полуголи хора с боядисани лица. Дали първоначалната му мисъл е била: „Аборигени!“ – с цялата негативна конотация, с която се използва думата? Дали при първата си среща с тях си е мислил: „Добре, че съм се родил в по-развита култура“?
Разказът на Нелсън ме развълнува, защото тези „чужди“ на съвременното светоусещане племена изпитват същите чувства като нас – те се обичат; ревнуват се (едно от полуголите момичета от Южна Етиопия удря шамар на друго, защото е целунало грешното момче); те са по нашему раними (детето от племето дасаначи се отдалечава от кадъра на снимката, защото фотографът не е избрал неговата коза на фокус); приети от общността белези служат за доказателство за трансформацията им от един житейски стадий в друг; изпълняват дълга си, грижейки се за своите родители.
Носители на различна чувствителност
Тяхното съществуване е ритуално. Посвещението им в ритуала (ежедневно да украсяват перуките си например) носи усещане за ритъм. Същевременно монотонността, обичайно повтарящо се действие и знанието за това, което предстои в развитието им като част от общността, създава у тях чувство за сигурност. Вярвам, че когато се опитваме да категоризираме щастието, го окачествяваме именно с нещата, които ни карат да се чувстваме сигурни. Семейството е едно от тях. За туземците на Джими Нелсън семейството е техният ареал и ареалът е тяхното семейство – мястото, където реализират своето щастие, и извън него животът им е немислим.
Там нямаше ли преди ограда?
„Вождът умира. Какво общо има това с оградата? – Вожд умира. Първо рушим, нали? После размишляваме. После строим отново. Тогава уважаваме.“ – И аз избухнах в плач, защото баща ми тъкмо беше починал, точно преди пътуването, а аз никога не му благодарих. Дори не го оцених за това, че вероятно стоя тук днес благодарение на него. Тези хора ме научиха, че ние сме това, което сме, заради нашите родители и нашите прародители, и нашите предци, чак до началото.“
Урок за пришълците
Всъщност тези аборигени са си самодостатъчни, дори нямат усещането, че фотографията е вид историческа памет. Защото те самите са повелителите на традицията и вярват в нейната непреходност. Ние имаме нужда да знаем за тях, а не те за нас. Джими Нелсън прекарва цяла седмица, убеждавайки дасаначите да застанат в кадър, за да ги покаже на света, а те просто следват своя ритъм на живот, в който позирането определено не е приоритет. И се чудиш как тези хора, нямащи нито едно от материалните блага, за които ежедневно се борим, владеят по-умело заобикалящата ни действителност.
