Иван Шишиев живее в София от 10 години. Учил е богословие, а сега работи в общинско предприятие „Туризъм“. Идва от едно село на юг от Сандански – Петрово.
Той е създателят на Eтюд-и-те на София и не спира да снима града и всичките му проявления. Фотографии на Иван можете да разгледате освен на страницата и във втората му самостоятелна изложба „Разни хора – разни детайли“ в кино Влайкова.
Защо се захвана с Eтюд-и-те на София?
Винаги съм спорил с хора, които казват, че София не е красив град, че не е европейски град, че не е изобщо град, а село. Това е една от причините да се захвана да правя Етюд-и-те на София. Сега тези хора казва „София е грозен град, но снимките ти са хубави“ – едно доказателство, че на такива хора не можеш да угодиш, ако ще и да им подариш квартал Лозенец.
А защо ги нарече така?
„Етюд“ е просто обрисуване на цялото. Абсурд е да познаеш, да нарисуваш цяла София. Тя има толкова малки кътчета, които могат да взривят възприятията ти. Някои от тях съм видял, а други май няма никога да открия.
„Етюд“ е малката част от голямото сърце на София, която мога да дам от себе си за по-доброто разбиране на столицата.
А „те“ са си те!
Доколко е важен детайлът за теб?
В един малък детайл може да се открие всичко – дъвка, парче облак, нарисувани мустаци (сериозно, веднъж намерих), забравени послания.
Детайлът е толкова важен, колкото и цялата снимка. Как щеше да изглежда Джокондата на Леонардо без загадъчната усмивка? Караваджо е правил толкова детайлна композиция с четката, че се е превърнал в един от най-великите творци на 17 век. Всичко е съставено от детайли – музика, филми, фотография, без тях едва ли би имало краен резултат.
Каква жена е София?
Преди всичко мъдра. Красива, но и грозна, весела, но и тъжна. Тя има толкова много лица, че е по-добре да се опознава само едната й страна. Е, не че е по-добре, но е по-безопасно.
Имаш ли любими обекти?
Много – улица „Граф Игнатиев“, храм „Свети Седмочисленици“, читАлнЯта, покривите на София, останките зад Ротондата „Св. Георги“. И мисля, че още много други.
А тайно място?
Една сграда на бул. „Патриарх Евтимий“ от 50-те. На последния й етаж има едно малко прозорче, от което се виждат камбанарията на храм „Св. Седмочисленици“, сградата на МВР, градските куполи, които се издигат в района на центъра, Св. Александър Невски и Университета. Всичко образува едно цяло платно, което е толкова лично, колкото и живота на хората, преминаващи по улиците на София.
Какво мислиш за съвременното фланьорство?
То не съществува като масово явление. А по-скоро като вграждащ се елемент към съвременния хипстъризъм, ако мога така да се изразя. Фланьорството не е такова, каквото е било преди 150 години, то не представлява човек, който обича да си губи времето, който се шляе из улиците. Според мен то е просто навлязло в хипстър-културата, като се опитва да й придаде някаква брънка аристократична надменност. Но за моя радост само в редки случаи успява.
Само красиви сцени ли снимаш или…?
Снимането в столицата не предполага да се покаже само красивото. Честно казано, ако в София се показва само едната страна на монетата, всичко ще се превърне в порнография – една социално-културна порнография. Не искам Етюд-и-те на София да показват захаросаните залези, а слънцето да заслепява погледа на хората върху случващото се по тесните улички. За да продължи да съществува една такава страница, тя трябва да показва всички страни на София, всички нейни лица.
Как би описал хората на София?
Странни, но това е най-доброто качество, което бих казал за всичко красиво, добро и любопитно.
Най-странният агент на София – един човек на около 50, който от години продава плюшени играчки върху поднос, направен от капака на кутия за обувки. Не мисля, че някога продава нещо, но е хубаво, че има и такива хора, подвизаващи се из града ни. Те придават допълнителна плътност на уличния сюжет.
Какво най-ценно ти се е случило покрай снимането?
Запознанството с истинските истории зад кадрите. Когато застанеш зад обектива се сблъскваш с доста истории. От човек, който събира отпадъци, за да има вечеря, до малко момче, което тича с кучето си в парка. Преди няколко дни снимах на един от мостовете над Перловската река как слънцето се отразява във водите й. Изведнъж усетих как някой ме дърпа за дънките. Погледнах настрани и видях едно момиченце – на не повече от 4 години – което само ми отвърна с очи и се загледа в реката.
Оставих фотоапарата и направих като нея. Мислех си как малките деца осъзнават красотата, в която се намираме и й се радват, а ние сме заобиколени от житейското бреме и не можем да й се насладим. Едно от най-ценните неща, които са ми се е случвали покрай снимането, е това чувство на възприятие, подобно на това на децата. Просто да стоиш и да се наслаждаваш на това, което е около теб.
В каква посока се изменя градът и какво трябва да пазим според теб?
Вярвам, че се изменя към по-добра посока с всеки ден. Дали ще продължи така зависи не от архитекти или политици, а от нас самите.
Трябва да пазим онова, което ни прави хора, иначе на първо място не бихме се нарекли такива.
