Вътрешният ми глас: – Моля ти се, бъди стегнат и нормален в този текст.
Аз: – Окей, да пробваме така. Тази сутрин се събудих и имаше нещо различно във въздуха. Беше несбъркваемият, но много задължаващ аромат на избори. Трябваше да ида да гласувам, иначе после щях 4 години да се псувам, ако сега не ида. Вече си бях взел решението, облякох се, взех си едно хубаво кафе (не дадоха пари и затова не споменавам марката) от една квартална будка, а после със сравнително бодра крачка се запътих към урните. Те, разбира се, бяха разположени в близкото училище. Уж живея в приличен южен квартал на София, а улиците бяха покрити с дупки, локви и пенсионери. Ах, пенсионерите, ангели са те, защото и идея си нямат, че онова БКП, за което са гласували, не е БКП, за което им се е искало да гласуват, а сегашното БСП… Извинете, отплеснах се, според последните резултати повече пенсионери са гласували за ГЕРБ, отколкото за червените. Ох, много непрофесионално, тръгнах да споменавам имена на партии, така че по пътя срещнах и една сплотена група от младежи, които говореха на кошмарно висок тон, а този тон беше в турската гама, крещяха си направо помежду си, затова ги подминах. Пред изборната секция неколцина младежи (извинете за архаизма) с бръснати глави стояха мирно и само гледаха лошо всички, които влизаха през главния ход на училището. После пенсионери, стая, пенсионери, подписи, бюлетини, пенсионери, тъмна стаичка, пенсионери, урни и още много пенсионери, много ясно. Нищо срещу възрастните хора – аз „пенсионери” наричам тези, които сляпо си гласуват с тайната мечта Тодор Живков да възкръсне.
Вътрешният ми глас: – Не, това стана много политическо, а и му се загуби идеята. Стегни се малко, пробвай нещо по-интелектуално, ама без да прекаляваш с препратките!
Аз: – Хм, пробваме по друг начин. Тази сутрин се събудих и имаше нещо различно във въздуха. Сутринта имаше пушката на Чехов, която се превърна в пистолета на Годар. После отнякъде дойде някакво голо момиче, погледна си часовника (да, гола беше, ала и часовник само носеше, това е моята сънна история, не ми противоречи) и ми каза с гласа на Мартенския заек, че закъснява, много закъснява. А след това часовникът ѝ се разтече и отнякъде се появиха жирафите и слоновете на Дали, а после се оказва, че не е Дали, а Ейдриън Броуди, който ми казва, че иска да ме нарисува тъжен, със сълза, в която има носорог. И този носорог се оказва Уди Алън, който пак води прекрасен, но безкраен монолог пред камерата, мрънка за нещо, мрънкам в съня си и аз. Будя се и си поглеждам часовника на телефона, но съм си забравил очилата на долния етаж и не мога да видя дали е 3, или направо си е 4 сутринта.
Вътрешният ми глас: – Оф, предупредих те за препратките, вече си си патил от това да те обвиняват, че го правиш умишлено. Дай пак.
Аз: – Ето. Тази сутрин се събудих и имаше нещо различно във въздуха. Знаеш ли кое? Просто нямаше въздух. Болеше ме подкожието, вътре в мен болеше, когато се опитвах да вдишам дълбоко и спокойно. В съня си, преди 3 или 4 някъде, там бях вече евреин и ме блъскаха с всички останали към газовата камера, а аз се опитвах да ходя по-бавно. Коремът ми беше хлътнал навътре, ребрата ми се опитваха да пробият вече безцветните дрехи (всъщност, извинявай, тук всичко е безцветно, моите сънища понякога са такива), сякаш съм се върнал в студентските години и спортувам по 6 пъти седмично, а след това ям само шоколад и фъстъци – това беше моят вариант на „бялата диета” на Дейвид Боуи с мляко и кокаин, но не това е параграфът с препратките, връщаме се, аз съм евреин, блъскат ме и преди да вляза, преди да мога съвсем да имам дъх, аз си мисля за единствената жена, която някога съм обичал, ебаси, тази, която си лежи в леглото, опакована в завивки, защото винаги ѝ е студено, но после ми изкрещяват нещо на немски, което след години други ще го чуват в порнофилми, казват ми по-бързо, по-бързо. И аз бързам, почти тичам, защото си мисля, че не отивам натам, накъдето всъщност отивам, а се прибирам при нея.
Вътрешният глас: – Boooring! И преемоционално. Копеле, ти не можеш ли да напишеш нещо едновременно умно и с правилното количество чувство и социо-културни линкове? Последен шанс.
Аз: – Тази сутрин се събудих и имаше нещо различно във въздуха. Погледнах телефона си – беше 3 сутринта, но беше едновременно и 4 сутринта. Още си беше нощ. Опитах да заспя, но не ми се получи, а жена ми до мен спеше увита като пашкул. Реших да не я будя и се замислих за Борхес и сънищата. Беше ли възможно сега да сънувам, че съм се събудил в този, съгласи се, чичко Хорхе Луис, претенциозно ранен час? Или може би сънувам, че сънувам как си мисля това за теб? Стана ми едно мило и уютно и дори си представих, че съм малко дете, а Борхес ми е дядо и ми казва моля ти се, вземи да поспиш все пак, виж колко е рано, аз ще изляза навън на двора, нали знаеш, че в твоя сън в съня аз съм дядо ти и живеем на село, ще се наведа уж да видя как са цветята, но после ще се сетя, че съм сляп и просто ще се насладя на росата по върховете на избуялата трева, трябва после да ми помогнеш и да я окосиш… И така нататък, но това ми е много сложно, защото аз село съм виждал и е прекрасно, но на село не съм живял, и после дядо Борхес ще ме погали по вече неплешивата глава (защото съм още малък) и ще ми каже да спя, а аз ще заспя и в съня си ще се сетя, че съм пропуснал да напиша този текст, а трябваше вече да съм го пратил. После ще си помечтая да съм го написал, а също и да съм го пратил, ох, стана някакъв магически реализъм, това не трябваше да е разказ, а текст за вас, така че ме извинете. И дано сте си върнали часовниците назад преди седмица. Иначе сега закъсняваме. Или подраняваме. Всички.
