Няколко дни останаха до едно от най-големите събития от есенно-зимния афиш на радио фестивала Alarma Punk Jazz. По този повод сме ви подготвили една наистина всеобхватна разходка из творчеството и различните колаборации и на саксофониста Михай Дреш, и на цимбалиста Миклош Лукач. От „Дреш Квартет“ ще чуете христоматийните албуми Zeng a lelek (1993), с участието на Лайко Феликс, Ritka Madar (2009), Straight Music (2005), Hungarian Bebop (2002), където Дреш свири с легендата Арчи Шеп, Argyelus (2007), Fuhun (2011), а с Лукач ще се запознаете от дуета му с Бела Сакчи Лакатош Check It Out, Igor (2005), както и от различни негови участия в албуми на Михах Борбей, Михил Браам и др.
Това, разбира се, макар и представителна извадка, е само една малка част от всичко, което сме ви подготвили за 7 и 8 ноември на Пънк Джаз стрийма на Бинар.
Дреш и Лукач пристигат в София по покана Ласло Бедеч, унгарския лектор за България, с помощта на Института „Балаши“ (Будапеща), а форматът на радио концерт в рамките на Alarma Punk Jazz на 10 ноември в Първо студио на БНР е едно естествено продължение на съвместната ни работа с „Балаши“, започнала преди малко повече от година с изключително успешния концерт на Лайко Феликс и Антал Брашньо.
Ето, между другото, какво разказва Дреш за първата си среща с Лайко Феликс в началото на 90-те (текстът е в превод на Светлана Колева и е част от старо наше интервю с големия музикант от едно от изданията на Sziget – през 2006 или 2007 г.):
„С Феликс свирехме заедно през 90-те. Чувствах, че има невероятен талант, а и срещата ми с него бе доста чудновата. Живеех в едно таванско жилище, там се и упражнявах. А година по-рано един приятел ми беше пратил една касета, записана във Войводина, Югославия. Беше запис на две момчета цигулари, на по 14-15 години, тийнейджъри. Единият се казваше Силард Мезей, а другият беше Феликс Лайко. Прослушах записа и забелязах, че наистина бяха много добри. И някак си в паметта ми остана името на момчето. Та, както се упражнявах на тавана година по-късно, изведнъж гледам – идва по външния коридор едно момче. На рамо или в ръце – не помня вече – носеше цигулка. И някак си веднага разбрах – не знам как – че това е Феликс. Той се качи, позвъни, представи се – наистина беше той. Седнахме и започнахме да свирим. Не си говорехме много – той не е от приказливите. И така сформирахме група. Една година свирехме заедно – така той дебютира в Будапеща. Беше голям талант, а, сигурен съм, и сега е такъв. После Феликс реши да тръгне по свой път и напусна групата. Изминаха десет години и сега той ми се обади… Всъщност работата е там, че той тогава беше на 16 години, пълен беше с детински щуротии. Не че аз се чувствах възрастен. Бях на 38 или помня ли и аз колко години… Много се радвам за Феликс, че в крайна сметка прави пак това, което още в първите години беше започнал. Радвам се, че е запазил енергията си и е намерил музикален път със собствени форми и изразни средства, който много му пасва. Феликс много добре разви тази си енергия и стана прекрасен човек. И дете му се роди… С една дума, радвам се за него, защото беше толкова странно хлапе, страшно беше да си помислиш, че ще се отнесе нанякъде, но в крайна сметка той намери своя път. После той наистина стана звезда, но това е без значение. Важното е, че той намери свой собствен път и че носи огромен заряд и излъчване“…
От същото интервю с Дреш, който, както всички големи, е и философ, ще цитираме за загрявка още два фрагмента. Първият е за баланса между композиция и импровизация, така, както той го усеща:
„При всяко парче е различно. Ако човек успее да съчини произведение, като например класическа пиеса – като на Моцарт или Бах, тогава няма да трябва да импровизира въобще. Както и една чудесна народна мелодия, така, както се е запазила до днес . Така че аз поне мисля, че в такива случаи няма нужда да се импровизира, защото мелодията си е съвсем на място. Евентуално може да и се добави нещо мъничко, за да оживее отново. Добавя мъничко човек, но го прави, за да заживее мелодията. А има и по-свободни представи за нещата. Колкото по-млад е човек, толкова повече свобода иска и по-свободно смее да свири. Разбира се, със сума ти грешки, но може и да не съм прав. То е като греяното вино, приготвено от обикновеното – не е чисто вино, но кипи и иска свобода, иска да се откъсне. По-късно човек пробва по-правилно да подреди нещата и вече не му се ще толкова да импровизира. Но в същото време остава жаждата да избухне. Всяка музика е различна, при всяка се получава различно. Разбира се, съществува въпросът доколко може да се импровизира, но няма абсолютна мярка, като например 38% композиция, 52 или 62, или 72 % свобода – няма такова нещо. Винаги е различно, всеки път съотношението е различно. Като при ястията. В едното толкова трябва да се сложи, в другото не толкова. Но трябва да има живец и движение – това е всичко според мен“.
И относно фолклора (унгарския фолклор) и джаза, двете основни стихии, които той самият се е научил брилянтно да направлява:
„Аз съм унгарец, а името ми е Дреш. Аз искам да съм унгарец. И много дълго търсех музикалните измерения на това. И ги намерих. В същото време джазът имаше огромно влияние върху мен. И така опитах да напасна посланието на народната музика и това на джаза със собственото ми същество, защото и двете енергии бяха много важни, т.е посланията, духът и на двата вида музика бяха много важни за мен. Затова дълго черпих от тяхната чувственост, която на места беше еднаква, а на места съвсем противоположна. Много е трудно да го изразя с думи. Нужно е и дълго време, за да го преживее човек. Но и двата вида музика са така прекрасни, че лично аз силно се нуждая от тях“.
