Това интервю може да започне и така: Съюзът на преводачите присъди награда за млад преводач на Стефан Русинов за художествения превод от китайски език на книгата „Изплези си езика“ от Ма Дзиен. И би трябвало, защото за тези успехи не се съобщава в медиите или пък новината минава набързо. Информация за годишните награди на Съюза на преводачите почти липсва извън литературната общност.
А за бавното и влагащо изкуство на превода трябва да се говори по принцип. Стефан ще ни помогне, защото го е избрал за едно от основните си занимания. Заедно с това той преподава, рисува, списва два блога – читателски и преводачески, или иначе казано дълбае надълбоко. Казва че започва с кирка, ама в някакъв момент намесва и лопата, защото само с кирка не става. Изобщо, колкото повече инструменти владее, толкова по-хубава дупка ще се получи и толкова по-чувствителен ще стане към механизмите – своите и на средата си.
Как ти разбираш смисъла на наградите?
Наградите са форма на общуване, която е приятна и полезна. Почти сигурен съм, че повечето хора, които са избрали да се забавляват с литературни преводи, го правят заради вътрешната награда, както е и при мен, но това не значи, че сме си самодостатъчни. Общуването не ми иде отръки, но за мен е важно да взаимодействам със средата си.
Освен да превеждам, аз обичам и да тичам, да се разхождам, да рисувам, да играя волейбол, да измислям яки сайтове, да свиря, само дето никой не ме е забелязвал заради тези неща. Така че този отклик ми е важен, защото е знак, че се е получило някакво общуване. И той не ми казва “голям си пич”, а по-скоро ”разкажи ми още”. Това може да означава нещо, може и да не означава нищо, но при всички положения ме радва и ме ориентира, говори ми нещо за средата ми. Най-хубавото и най-полезното покрай тази награда обаче е, че още хора ще научат за книгата на Ма Дзиен, която си заслужава и в която истински вярвам.
„Изплези си езика“ е строго забранена в Китай. Какво не се каза за нея по време на сегашния й живот на български език?
В промотирането на такива книги често се набляга единствено върху тяхната скандалност. Ние с редакторката Нева Мичева се опитахме да обговорим внимателно текста, да обясним причините за забраната, но и да дадем да се разбере, че сама по себе си това е една много красива и важна книга, което е и основната причина да пожелаем да я споделим с всички. Разбира се, за едно литературно произведение никога не може да се каже всичко, а и не бива – трябва да се остави място за читателя. А повечето отзиви на читатели са супер, най-вече защото всеки съумява да я осмисли по собствен начин и да каже нещо лично за нея.
Кои са твоите учители китаисти? Има ли урок, който високо цениш и искаш да предадеш задължително и на другите?
Много е хубав този въпрос. Възхищавам се на Бора Беливанова – тя ми е преподавала съвсем за кратко, но аз обичам да чета и да се уча от преводите й, които по моето лаишко мнение са образцови. Също на Веселин Карастойчев, който вмъква здравословни дози несериозност в лекциите си по литература – точно където й е мястото. И на Уан Йоупин, който не е китаист, но пък е китаец, и е един от хората, които ми показаха как се прави истинска литературна критика, която не се занимава със себе си, а с живота; и че важни са не ин или ян поотделно, а единствено и само заедно.
Как преминава един твой час?
Първо питам студентите какво си мислят и какво се случва с тях напоследък, макар че май никой още не е захапал на този въпрос. После им разказвам аз върху какво съм рефлектирал, като обикновено това са шантави разсъждения за смисъла на литературата, от една страна, защото подхождам с представата, че никой не вижда файда от тази дисциплина, а от друга, защото изучаването на китайска литература от студенти, които едва се оправят с йероглифите, може да бъде наистина много безсмислено. Винаги внимавам как организирам лекциите си и се отнасям към материала не като към нещо статично, което трябва да бъде научено, а като към нещо живо, което може да бъде разбрано и оползотворено в живота сега.
Изобщо идеята за безсмислие е много полезна, защото нищо не е смислено по подразбиране, смислено е само ако бъде подлагано на непрекъснато осмисляне. И е страшно хубаво да усетя как някой е видял себе си в думи, изречени преди хиляда години.
Хората по света, а от известен брой години и тук, постоянно се опитват да се приближат до Изтока. Какво най-важно не трябва да забравят?
Че Изтокът не е по-горно стъпало, не е по-пълна паница, не е по-добрата противоположност. Той е важен, но и сложен, като всяко нещо. И никога не може да ни послужи за убежище, а само да ни дава тухли, с които ние сами да си строим къщи.
Ти лично кога истински осъзна, че си свързан с Изтока?
Не знам дали някога съм го осъзнавал. Най-рано ме дръпна натам, докато четях разказите на Селинджър. Но не съм сигурен доколко “Изток” в момента е значещо понятие за мен, защото и тук, и там има от всичко по много, особено сега, в съвременността, така че е трудно да се каже какво точно наричаме “Изток”. Аз просто имам достъп и се възползвам от него.
Кои са основните клишета за Китай, които задължително искаш да опровергаеш?
Преди всичко – изобщо идеята, че можем да говорим за Китай и да разбираме едно определено и ограничено нещо. В основата си Китай е място като всяко друго на планетата и заслужава да бъде изследвано от чисти любопитство и загриженост към хората, с които живеем на едно място и с които сме хора заедно.
Това, което преводите ни дават, е възможност да споделим радостите им, да съпреживеем трагедиите им, да се възхитим на красотата им, да се погнусим от гадостите им, да почерпим от мъдростта им, да се поучим от глупостта им, да ги усетим далечни и близки, да се опитаме да ги разберем, а дори да не успеем, винаги да знаем, че те съществуват наравно с нас.
Как видя живота на китаеца извън неговата работа?
Не бих могъл да генерализирам. Мога да кажа, че в Китай има много молове, караокета, спортни площадки, ресторанти, паркове, барове и публични домове, но защо да изпускам книжарниците, галериите, игралните зали, сладкарниците, планините…
Какво интересно откриваш в живота тук?
Че нашето пространство е малко, но е разнообразно и се развива с тенденция към още по-голямо разнообразие, където все повече хора могат да си намерят уютно място – харесва ми да участвам в този процес. И че правя нещо, което никой друг наоколо не прави.
Човечността винаги е поставяна под съмнение. Но в крайна сметка какво я спасява всекидневно?
Сигурно способността да усещаме чуждата болка. Сещаш ли се за онази сцена от “Дървото на живота”, в която големият динозавър приклещи кльощавия динозавър, работата вървеше към разкъсване, ама големият погледа малко малкия, накрая го пусна и си тръгна? Мисля си, че това е изображение на първата проява на човечност в световната историята. И в същността си човечността продължава да е точно това – да спестиш чуждата болка.
