Когато четете този текст, вече ще сме наясно дали разградският „Лудогорец” ще е успял да преодолее италианския гранд „Лацио” на осминафиналите в турнира на УЕФА, или триумфалният им поход по терените на Европа, за жалост, ще е приключил. Какъвто и да бъде резултатът обаче, не може да не отчетем, че това е нещо, което не чак толкова често стопля българските сърца – признат успех в развитата част на света, а във футболно отношение особено.
Италия, например, ни победи в квалификациите за Мондиала в Бразилия тази година и от злощастната ни загуба тръгнаха неблагополучията на „Пеневата чета” – паднахме след това от Армения, у дома и от Чехия. Затова агитките признаваха постижението на „Лудогорец” като успех, затова и – макар и не особено горещата любов към „селяните от Разград” от страна на привържениците на „Левски 1914” и ЦСКА (към „Литекст”, впрочем, се подхвърлят същите обидни реплики), столичани се струпаха на касите на Националния стадион, за да наблюдават мача.
Съобщаваше се за някакво буйство, за някакво безумство, за истинска лудост – билетите се свършили почти на мига, секторите „А” и „В” изцяло били изкупени, само малко места останали на „Б” и „Г”. Отборът от Лудогорието, чиято столица е Разград, направи така, че огромна част от населението да им стиска палци и да ги подкрепя от трибуните.
Защо? Мисля, че отговорът е лесен и видим: защото като нация ние, които се наричаме българи, имаме нужда от капчица поне национална гордост. Омръзнало ни е да сме бедняците на Европа, не ни харесват много-много, не ни познават, нищо не знаят за нас, броят ни само като пропаднали просяци, които на тумби, на тумби стремглаво ще хукнат към Обетованите (западни) земи, за да се възползват от благата им. И изведнъж се оказва, че някакъв отбор от тази пуста територия, която бъка от продажни политици и полувидиотено население се изтъпанва насред Вечния град и побеждава европейско страшилище. Медиите на континента гръмват, в Италия са потресени, а ние сме доволни, горди и с чест срещаме успеха. Който, разбира се, няма никакво отношение към нас, но се споменава България, следователно споменават и нас, че и с добро, на което хич не сме свикнали. Как тогава да не прилепим към сравнително малкия град Разград (а за европейските мащаби си е направо мъничък), как да не опитаме да станем част от този бенефис?
Купуваме си билети, отиваме на мача, гордеем се…
Е, със спортни постижения е по-лесно да се идентифицираме, те са по-масови, по-разбираеми. С културата е друго – там се иска усет, искат се първоначално натрупани интелектуални капитали, иска се все пак да имаш предварителни знания, за да можеш да прецениш успеха на една Александрина Пендачанска като оперна примадона в Германия, на един Георги Господинов като прекрасен писател в Дания, на един Явор Гърдев като необикновен режисьор в Америка.
В спорта е сякаш проста статистика, чисто количество: гол повече значи победа, гол по-малко значи загуба; секунда или десета от нея повече значи загуба, секунда или десета от нея значи победа и т.н. Културата е качество и там преценките не са така лесни, ето защо гордостта там изисква да имаш по-рафинирани сетива, по-изтънчени чувствителности.
Вярно, не ни пречи и с нея да се гордеем, макар че пак опираме до елементарни проявления: „Излел е Дельо хайдутин” и „Мистерията на българските гласове”, тоест все фолклор, все кафтани и опинци. То ще е същото, ако искаме нашите футболисти да ритат топката с гумени цървули, а не с обувки я от „Найк”, я от „Адидас”. Но понеже, както се знае, тук, в България, всички разбират от футбол, нямаме такива претенции, ще ни се само момчетата да бият.
И когато бият – гордеем се. Защото да се гордеем с отговорни политици – нямаме такива, със загрижени за бъдещето на нацията бизнесмени – такива още по-малко имаме, със затвърдили се с авторитет и безпристрастност медии – там пък най-малко, неслучайно по свобода на словото сме чак на 100-то световно място… Затова ни остава „Лудогорец”, за да бъдем гордогорци. Все е нещо, ако и не кой знае колко. Но пък нали от малкото се почва?
