Знам, че покрай събитията си се запознала с много интересни личности, които наистина умеят да разказват истории, но може би много от читателите нямат идея кои и какви са. Кажи няколко имена и нещо около тях.
Хората, които идват на Лигата, са наистина интересни. Те имат различни професии – има студенти, обикновени бачкатори, университетски преподаватели, писатели, хора със собствен бизнес… абе, много различни. Да изреждам имена не зная дали ще е много коректно, в смисъл, че това, на което държа най-вече в Лига-та, е всички да са ок и да се чувстваме свободно. Тя е неформална среща и искам да си остане такава. Но, разбира се, има хора, които са с нас от първия ден. Стефан Касев, например, сега вече завършил студент, инженер, работещ човек, а тогава, в началото, когато спечели всъщност първата Лига на разказвачите, току-що беше завършил гимназия. Е, ако искам да провокирам интерес, ще трябва да кажа и имената на Богдан Русев и Радослав Парушев, моите приятели, които ми помагат от първия миг, и досега (печелили са поне три пъти, заради което и се отказаха да участват повече) жертвоготовно водят Лигата. :)
Идват също и много яки музиканти, което лично мен адски ме радва. Първо, защото музиката ми е важна, второ, защото едни от най-близките ми хора са музиканти и трето, защото това внася още нещо специално в нашата Лига. Идват Чарли от Бейби Фейс Клан, Косьо от Блуба Лу, а и сам по себе си Koka Mass Jazz, един от любимите ми приятели Алекс иначе Red One, Миленита, която освен че също е един от най-близките ми хора, е страхотен човек, музикант. Била е и няколко пъти водеща на Лигата. А, разбира се, и Митко Павлов. Не е музикант, но ни е завинаги:). А, да не пропусна и хората от рекламни агенции. Имам сантимент към тази работа, все пак съм дала достатъчно време на рекламния бизнес. (Усмихва се.)
Идвали са и актьори. Ей-така – да се пробват. И съвсем не са печелили. (Усмихва се.)
Надявам се, става ясно колко ми е трудно. Хората са много, а и не е важно дали имената им са познати. Но са интелигентни, умни, артистични, спонтанни, весели, хора със собствено лице.
Извинявай, че „разпитът” е по толкова псевдонезапознат начин – на мен тези имена и хора са ми познати, но аудиторията със сигурност се вълнува около Това. Което си е логично. Стига за участниците – а в журито? Какви хора са участвали и участват?
Журито в известна степен е твърде предсказуемо. (Усмихва се.) Ето, аз винаги съм жури. Димитър Коцев-Шошо, много верен приятел на Лигата, също често е в него. Обикновено каня писатели, режисьори, журналисти… хора, които разбират от разказване на истории и могат да ги оценят. През годините в журито са били Елин Рахнев, Милен Русков, Алек Попов, Андрей Кулев, Петър Чухов, Тома Марков, Евгения Атанасова, Ида Даниел, Зорница София, Весела Кръстева, Петър Мелтев, Васил Георгиев, Александър Чобанов и много други. Това изброяване е трудно. Не защото не помня кои са били, а защото са толкова много. 10 години, почти всеки месец… Колкото и да има такива, които идват по няколко пъти – просто са много. И това е хубавото.
Трябва да ти призная, че местата, където се е случвала Лигата, в повечето случаи са знакови и предразполагащи именно за конкретната аудитория. Ти ли ги избираш и как се случва това?
Да. Аз избирам местата. А понякога и те ни избират. (Усмихва се.) Примерно едно от любимите ни места – „Петното“. Обадиха ни се и казаха: „Ами, ние откриваме сега софийско „Петно“”, а пък ние пловдивското си го знаем, а и вече бяхме правили Лига там. „Искате ли да дойдете при нас?”. Ами, поискахме и така се случиха едни от най-готините срещи в историята на Лига на разказвачите. Много държа местата да са подходящи за нашите хора – тези, които идват на Лигата. Звучи тъпо, а може би и високомерно, но повярвайте, не е – отказвала съм се от много добри предложения, защото съм решила, че приятелите на Лигата, участниците в нея, а и тези, които ще дойдат за първи път, няма да ги харесат. Няма да е тяхното място.
Били сме (съвсем подред) в „Грамофон“, в едно от малките барчета на НДК, Memories, “Петното“, Опера“ и сега, последно, в Maze.
10 години наистина са ужасно много време. Или в този случай прекрасно много време. Но „рисковете на живото предаване” си стоят. Имало ли е наистина колосални издънки? Лао Дзъ казва, че който много говори, често търпи провали. А в Лигата наистина много се говори. Толкова много ли са провалите? И налагало ли се е от организаторите да помолите някой да слезе от сцената?
Чак колосални, не, но се е случвало. Аз, честно казано, съм по-добронамерената. Може би и защото когато някой видимо се притеснява, ми сработва синдромът „майка Тереза“ и някак не мога да огорча човека. Но водещите Парушев и Русев никак не са (Б.а.:…добронамерени.). Доста са безкомпромисни. Правили са доста злостни коментари, но май само веднъж наистина прогониха човек от сцената. Няма да казвам кой, защото отгоре на всичко е и известен, но бяха прави.
Иначе много се говори. Особено в началото, преди съвсем да станат ясни правилата. Или по-скоро участниците да ги запомнят. Беше си като кушетката на Фройд: „Ми, аз тука… такова… притеснявам се…за първи път…”. И това. Няма история, няма нищо. Но, пак казвам, дори и това, че един човек се е престрашил, че е преборил притеснение, комплекс, друго у себе си – вече е важно.
А има ли вероятност някое от утвърдените правила да се промени?
Не, много съм твърда по този въпрос. Единствено сме променяли правилото за максимум 10 участници, но беше на годишнина. И само веднъж. Пък и те, правилата ни, са толкова малко, прости и ясни, че закъде да ги променяме.
И знам, че е клише, но, моля те, разкажи накратко история, която помниш от някоя Лига. Читателите ни няма как да знаят дали сега не си я измисляш, така че всичко е наред.
Помня много. Но малко за записани. Разбира се умишлено. В първата година на лигата ги публикувах в Капитал Лайт, но после престанахме. И на фейсбук страницата ни – също. Устното разказване не е същото като писменото разказване и аз много държа на тази разлика.
Н., тъй като тази история ми е много симпатична, ето ти я:
С Цецко ни запознаха майките ни, просто оставяйки двете си леко пълни дечица, които така или иначе няма да избягат, да търсят по цял ден съкровища в пясъчника пред блока. По-късно приятелството прерасна в такова, че 2 часа, след като бях изял най-здравия пердах от татко през живота си, Цецко цъфна на вратата с всичките стиропори от 3-месечния им хладилник „Мраз” с новината, че строежът зад блока отново се е напълнил с вода и може да изпълним плана си за строене на салове. На другия ден с баща ми отидохме да ме запише на плуване.
За жалост или защо не за щастие, въпрос на гледна точка, като всеки уважаващ себе си ученик в Първа английска в София още до 10-и клас Цецко беше изкарал Тойфел, Сат и всички онези хитроумни изпити, подготвяйки се за които научаваш жизненоважни неща от сорта на това, че в английския език има четити думи за цъфтеж, в зависимост от това в кое време на годината се развива действието. Така месец след най-безпаметното море, което някога съм имал, се случи неизбежното и Цецко замина в някакъв университет в Ню Йорк, за който упорито твърдеше, че нямало как да не съм чувал, оставяйки ме да се оправям сам с родната образователна система и едни хора, които имат собствено мнение за цвета на кока колата рано сутрин.
И така до няколко дена преди 21-вия ми рожден ден, когато получих писмо, този път не електронно, както бях свикнал, а съвсем истинско и то със самолетен билет в него и кратка бележка, гласяща: „Честито американско пълнолетие, момко. Съжелявам, че трябва да разваля плановете ти за грандиозно парти, но тази година ще празнуваш само с мен и Лиза. Полетът ти е на 25-и (тогава ми е и рожденият ден). Не си слагай тротил в подметките, защото и там проверяват.
П.С.
Помоли да те пребърка жена. Ще останеш учуден от това, какво могат.”
Първото, което видях, след като излязох от терминала на JFK, беше Лиза – латино мацката на Цецко, за която само ще кажа, че е от хората, които приживе са по-скоро география, отколкото история. Няколко часа по-късно на въпроса ми не е ли могъл да се обзаведе с нещо, на което не му трябва товарен асансьор, за да се прибере вкъщи, последва лаконичен отговор, че момичето може и да не е Натали Портман, но за сметка на това прави най-доброто трабахо на света. Каквото и да значеше това. След като си оставих багажа в малкото им апартаменче в „Сохо”, Цецко ме поведе към сигурно най-голямата американска забележителност в света – местния МакДоналдс, от една страна, за да може неговата корасон да задоволи холестеролния си глад, от друга – да видя дали за същата цена някой наистина ще ти даде 2 пъти повече. Човек, като се замисля, е доста странно същество. По принцип не ям в МакДоналдс най-малкото, защото поради някаква странна причина на мен пък не ми е вкусно. В добавка към това гледам филми, приятели ми разказват, че наистина в Щатите има нещо, наречено „Do you want it supersized?” и въпреки това пристигам на място и първото нещо, което правя, е сам да се уверя. Това ми напомня за историята за Мойсей, на когото Г-д, след като дал скрижалите, му казал, че хората му долу правят златен телец, но той въпреки всичко чупи скрижалите, чак след като слиза от планината и вижда с очите си. Нещо ми подсказва, че не е било от липса на вяра.
Вечерта оставихме Неси да плува в собствени води, карайки нощна смяна като готвачка в някакъв мексикански ресторант, а Цецко ме поведе на нашето 4-дневно-и-няма-да-заспиваш-ей-копеле приключение из the city that never sleeps. Супер специалното такова-нещо-не-си-виждал-никога място, от където всичко трябваше да започне, се оказа един на пръв поглед стриптийз бар, чиято задължителен фетиш декорация по стените, поради някаква причина, се състоеше основно от едни неща, които приличаха на мухобойки с малко по-удължена глава. Първоначалното ми и напълно погрешно предположение, че ще отпразнувам американското си пълнолетие с пиене на водка и секс с курва(и), се разби на пух и прах, когато Цецко с най-широката усмивка, която можеше да си позволи, ми заяви, че се намираме в най-смешното място на света, наречено Spanking Bar. Не знам как се превежда точно Spanking Bar на български, защото май никой не е го е превеждал преди мен, но предположението ми е за бар „Пошляпване” (по-точно би било бар за Пошляпване, но нали освен supersized се мъчим да станем и по-americanized. Ако не се лъжа, истинското име беше Туши). Бях попаднал на място, пълно с хора, които обичат да пошляпват други хора или пък самите те да бъдат пошляпвани. Имаше и два пилона с мацки, които можеш да пошляпваш, стига преди това да си ги уверил, че не си дават задника за без пари. И Цецко. На последния малко след влизането му иззвъня алармата на телефона, която специално си беше нагласил, за да му напомни да си преместим портфейлите от задния джоб на дънките на по-сигурно, с оглед на местоположението ни, място, за да се предпазим от това, докато ни щипват отзад, да ни щипнат и паричките. В неговия случай щяха да щипнат и снимката на Лиза, което по някакъв начин би могло да бъде малко, но за жалост, не достатъчно удовлетворение. Предложих му да остави само нея, на което той с усмивка ме попита дали мога да си представя какво е да те сгази валяк. След като решихме въпросите със сигурността, а аз успях да разгледам spanking пособията, закачени по стените, показващо тяхното модернизиране през годините и навлизането на дизайна във всички сфери на живота ни, се оказа, че всичко едва започва. 26-и беше четвъртък или денят, в който всяка седмица се провеждат Spanking workshops. Темата на текущия беше сайбириан спенкинг или сибирски пошляпвания, както със сълзи на очи си го преведохме сами. Ако някога видя в нечий фризер мухобойка, вече със сигурност ще знам какво прави там.
Два дена по-късно, на един мач на Ню Йорк янкис, докато чаках Цецко и Лиза да излезнат от мъжката тоалетна, където някакси бяха успели да се набутат заедно, най-сетне ме осени какво искаше да каже с това ТРЪБАхо.
