Така. В едно предно интервю го направих това и се получи добре. Дай вместо аз да те представям на читателите, да го направиш ти по твоя си начин?
Щом се налага – аз съм Ивайло Петров, правя портретна, имиджова и концептуална фотография. Обичам да (си) задавам въпроси и макар че отговорите невинаги са абсолютно конкретни, това ми помага да се оставам що-годе нормален в иначе доста странната ни реалност. Не знам дали да не го оставим за друг ден.
Виж сега, Франк Запа казва, че артистът е най-добър, когато му е най-некомфортно. Така че давай да продължаваме.
Също така – Франк Запа е човекът, който има един цял албум с тишина, така че не знам доколко има право на глас. (Усмихва се.) Всъщност, важно е човек да знае кога е хубаво да помълчи, струва ми се. ОК, нейсе, давай натам.
Давам. Но не се гаври със Запа, ще се караме. Между другото, май правилното произношение на фамилията му е „Дзапа“. Ти би ли направил нещо такова с фотография – празен кадър (като онова парче на Остава) или изложба с бели стени като Анди Уорхол?
Със сигурност не – първо, че обикновено нещата ми са съвсем различни като насока, и второ, че ако човек се опитва съзнателно да прави „нещо като“ конкретен артист, той няма как да не бъде възприеман като „този, който работи „като“ него“. Мисля си, че в съвременната ни ера на толкова улеснена дигитална комуникация никога не е било по-лесно за отделния човек да бъде „чут“, а това, което иска да каже, със сигурност е продукт на редица неща, които е виждал, чувствал или по някакъв начин са го афектирали, но смятам, че е негов морален дълг да се опита да го синтезира по начин, който да си е характерен само за него. Това е нещото, което никой друг не би могъл да повтори.
Има ли такива „артисти“ в България? Говоря не само сред фотографите, а изобщо. Имам предвид пошлата имитация, стремежа да си някой друг, защото в родната социокултурна среда евентуално не са чували за него.
Предполагам, че това се случва навсякъде, всъщност мисля, че то би могло да е дори и стъпка от развитието на човек, който наистина притежава качествата да надрасне този етап, въпрос е на самоосъзнаване. Нямам директен поглед над това, а и не мисля, че съм в позицията да отсъждам или да соча с пръст.
Да, да, аз нямах предвид да ги съдиш. Окей, ето, сменям темата. Макар че ме дразнят много такива хора. Годар казва, че за един филм трябват само момиче и пистолет. Какво трябва, за да си фотограф, а не просто човек, който си щрака, после пипва малко сатурацията и контраста във фотошоп и се самопровъзгласява за гений. Има една такава тенденция, която много добре знаеш – всеки, който си купи приличен фотоапарат и 1-2 обектива, моментално решава, че е фотограф и дори обяснява на всички, че е такъв. Защо се случи това, някаква мода ли е, временно ли е, само в България ли е?
Личното ми мнение е, че дигитализацията превърна фотографията в едно от най-достъпните занимания, които имат потенциала, поне от време на време, да се превръщат в изкуство, всъщност – сега се сещам за един цитат на Чък Клоуз, където той казва, че тя е много интересна медиа, защото има дори минимален шанс за случаен шедьовър – което не е валидно за нито едно друго изкуство, както и че е най-лесната медиа, в която човек може да постигне някакво ниво на компетентност. Самият процес на създаване на дигитално изображение е значително по-малко наказващ грешките в сравнение с филмовата фотография и в момента не е проблем за всеки да направи кадър, който, от гледна точка на качество, е абсолютно съпоставим с подобен, който би изисквал години работа, натрупване на технически познания и много сериозна техника само преди 15 г. това няма как да не доведе до тази масовизация, за която говориш, но личното ми мнение е, че, независимо от драстично увеличения брой хора, които се занимават със снимане, общият брой на наистина много силните неща, които се правят, почти не се е променил. Причината за това е, че повечето хора, които сега навлизат, като цяло приоритизират постигането на „красива“ картинка, засипани са от едни доста „унифицирани“ като визия неща в сайтове като 1 х, 500 пкс и т.н., безбройни уроци по обработка, цветни корекции и фотографски ефекти, но е сложно за начинаещ човек да отсее истински доброто от посредствеността и това няма как да не афектира и снимането на повечето хора. Aко мога да се върна към Чък Клоуз от по-горе – той също така казва, че въпреки, че фотографията е най-лесната медиа, в която да си на прилично ниво, е най-трудната, в която да постигнеш собствен стил и ясна визия за нещата си. В момента все още се иска време и работа, години имам предвид, за да може човек наистина да изгради себе си и личен подход към работата, която прави и ако отвориш масовите сайтове, ще видиш какво точно имам предвид с това. От чисто комерсиална гледна точка нещата са вече много различни, „играта“ е съвсем друга дори спрямо това кога аз се захващах със снимане – преди около 8 г. Което лично аз не отчитам като непременно лошо, просто е различно. Не съм против дигитализацията, харесвам я, аз самият вероятно нямаше да снимам по-сериозно, ако тя не се беше случила. Много въпроси ми зададе и май ми скача мисълта.
Отговаряй на каквото решиш. Да, малко структурата на това интервю е странна, но аз те предупредих, че ще си е подобно на нашите си разговори. И понеже някои от нещата до момента се отнасят за всички изкуства, много писатели казват, че се стараят да „снимат“ някоя ситуация и дори емоция. Съответно, ти пишеш ли с фотографиите си? И, ако да, какво – романи, разкази, стихотворения, хайку…?
Истината е, че мисленето ми работи така, че ми е по-лесно първо да вербализирам нещо, преди да го визуализирам и често в работата си първо ми хрумва някоя идея като сюжет, който след това „обличам“ в дадена визия, но извън това – не, никога не се е случвало да пиша по-сериозно, освен в моменти на по-краен афект. Обичам да чета, обаче, считам го за необходимо и истински важно за човек, макар че нямам много време за това в последно време.
Кажи ми за финал само малко повече за участието си на Transfiguration – какво прави там, какви хора дойдоха на уъркшопа, каква е практическата полза от това, което си им обяснил и демонстрирал. И нещо за финал после, ако искаш, не знам, някакво поантово.
Transiguration за мен се превърна в едно наистина много знаково събитие – да споделя сцена с артисти, каквито се бяха събрали там, беше истинска привилегия за мен като човек. Всяка една от вечерите беше изключително зареждаща, с тези изпълнители, на това място, нямаше как иначе да е. Моето участие се състоеше в това да направя фотографски уъркшоп следобедите. Макар че рядко правя подобни неща, самата енергия и концепция на това събитие ме подтикнаха да включа в лекционната си част някои неща, за които никой сякаш не говори, а намирам за изключително важни – за това как човек да намери своята посока в тези наистина странни (било то в китайския смисъл или пък не) времена, от които сме част. После за осветление, то пък е мой личен интерес и го считам за важен елемент от фотографията, бях занесъл нелогично голям набор такова, като за иначе ужасно самобитната и специално реставрирана за моето участие плевня, която се намираше буквално над течаща река.
Трудно ми е да мисля поанти за финал, това е просто част от Пътя и, струва ми се, не толкова в отделните значими моменти (като това интервю, за което благодаря) е важното, а в начина, по който стигаме до тях.
