Виждам го в градинка под парка „Гео Милев“ – приведен напред в неудобна сгъната поза, главата му е изправена, гърбът превит, цялото му тяло моли за милост, за милостиня. Жалка картинка, която в сърцето ти събужда жалост, въпреки че фигурката е гипсова, от онези гномчета, които англичаните слагат пред вратите на домовете си. В сърцето ти нахлува още повече жал, когато забележиш, че ръцете на просяка липсват – отрязани са от китките. Целият ошмулен, сгънат на хармоника, опърпан и дрипав, ако и гипсов. Представяш си, че е жив и ти иде да заревеш и изревеш: кой идиот отряза ръцете на просяка? Кой тъпанар го нарани? Какво от това, че не е истински? Че нали пеят „Атлас“ с копнеж „Бледа кукла си ти…, как да стопля кажи твоите изкуствени нежни черти…“ Сиреч куклата, в нашия случай, гипсовият просяк, също имат правото на нежно, на съчувстващо му, на човешко отношение; следователно онзи, който му е отрязал ръцете, е грубиян, бездушник, мизантроп. С една дума, гад! Куклата е лешникотрошачка, не са ѝ нужни жестоки разрушители, а храбри оловни войници…
Впрочем, просякът – когато ръцете са на мястото му, протяга купичка за милостиня към минувачите. Жестът му се вписва съвсем логично в поведението за един човек – бродяга и клошар, не изненадва, не ни кара да се учудваме. Този жест го виждаме толкова често по улиците на София, че сме привикнали до такава степен с него, че дори не го и забелязваме, само безразлично го отминаваме. Което също е някак си не особено добре – сърцата ни май са се вкоравили, станали са камък, който може да се развълнува от някоя нова дрешка или придобивка друга, но не и от човешкото нещастие. Нашата епоха сякаш е станала все по-индиферентна, все по-игнорираща, когато срещнем мизерията; стои в нас пуританското убеждение, че ако човек е беден и гладен, си е за това сам виновен. Попили сме в изконно православните си сърца „Протестантската етика и духът на капитализма“ и също като Калвин сме уверени, че Господ избира съвсем произволно предназначените за спасение, а ние може да ги познаем единствено по едно – дали тук, на земята, ги е сполетяло материалното благополучие, или не. Та ако не – обречени са!… В тази връзка, прочее, спокойно може да решим, че печално известният Делян Пеевски примерно е по-мил на Господа от дядо Добри, събирал стотинка по стотинка цял милион лева, всичките дарил ги на църкви и манастири. Та така и с просяците по улиците – те не са успели млади (или стари) хора не заради друго, а защото не са спечелили милостта Божия…
Няма такова нещо, Господ е милостив със своите чеда, не Сам по Себе Си. Което значи, че колкото повече се вкаменяват сърцата ни, толкова по-малко в тях има място за Бога. Превръщат се в безсъвестни органи, които туптят покъртено само в МОЛ-а, но не и в Храма. И със същите тези безсъвестни органи отсичаме ръцете на просяка, които – макар и гипсови, ни молят за помощ. Но аз знам защо ги отсичаме – за да не ни напомнят, че по света има и други ръце, вече живи, на които, ако поискаме, разбира се, може да помогнем. Като на бежанците от Сирия например, които обаче ние посрещнахме съвсем иначе – хладно, сухо, враждебно, неприязнено. Все едно те от хубав хал са зарязали къщи и близки, за да заскитат немили-недраги по белия и, както се оказа, за тяхно най-голямо съжаление, жесток свят. Бездушен и безчувствен свят…
Особено тук, в България, където режат ръцете (от гипс) на просяците…
Нека спрем! С красивите сцени от „Лешникотрошачката“ на Чайковски – тя също е кукла и също е имала нужда от помощ…
