За първи път тази година никой не каза „Хайде да се видим на 24-ти…“
Така започва този разговор.
16 години след последните разговори в класна стая от края на 90-те. В общо съобщение във Фейсбук, където да откриеш съученичките понякога не е трудно. Откриваш ги всяка година. Само момичетата, няколкото момчета (нормален брой за хуманитарна гимназия) отдавна са отпаднали от уговорките.
Оказва се, че и другите това са си мислили, как още никой не е казал „Хайде!“. И не само:
„Аз днес бях на бал, многоооо по-различно!“
„И аз съм на бал на племенницата. Ужас, бяхме ученички тя като се роди. Сметайте колко сме дърти.“
„А аз като се замисля,че братовчедка ми, на която бях на бал, на нашия май още не можеше да ходи. Много години минаха, а аз ги чувствам като по-малко. Като помоля група деца, играейки да не хвърлят топката си право към количката на детето ми, те ме гледат все едно съм някоя леличка! А аз с усмивка, мисля, че съм млада, от тяхната партия…“
„Вчера минах покрай Бастилията (столичното 31 СУЧЕМ, завършено от всички в този разговор – б.ред.). И точно беше балът им. Сетих се какъв ръб бях на нашия. И помня как Изи (какъв е този прякор? ами, помните ли Гънс? – б.ред.) ни събра погледите. Онзи ден малката ми племенница ме въведе в дебрите на детските дискотеки, разбирай тези до 22.00 вечерта. Ами….. Дъртичка се почуствах, най-малкото жаргонът, на който ми говореше, ми беше непознат и я карах да ми превежда.“
„Хич не се чувствам възрастна!!! Както стана въпрос тези дни: age is just a number!!!!“
„Настоящите абитуренти например мен не ме карат да се чувствам стара…“
„Абе, аз се чуствам остаряла…. Не знам защо. Не е от липса на купони, по-скоро от самостоятелността на сина ми и от факта, че си пуша с дрислата, на която съм сменяла пелените.“
„Не мисля, че остаряваме, просто се променяме. Минаваме през различни етапи от живота.“
В някогашния етап – ученическия – момичетата са може би типични представители на едно формално събрано общество, каквото представлява класът. Днес ги свързва носталгията по миналото, чувството, че са част от нещо общо, макар и неуловимо, или може би точно заради това безценно. Свързва ги това, че почти всички те вече са „големите“ в семейства, в които има и „малки“, че всички те работят и виждат света от позицията, от която са го гледали родителите им преди 16 години и повече.
А някога всичко ги разделяше. Музиката – на хипари, метъли, рокаджии (а Изи е момиче – Невена – бел.ред.), чалгаджии, неопределени. Учителите – на отличници и тройкаджии, на предсказуеми и непредсказуеми, на привързани към групата си и на единаци. Семейството – на всички подгрупи, на които израстването може да подраздели едни деца.
Сякаш в онова разделяне, което днес свързва, потъват някогашните абитуриентки. Разговорът спира.
Не за дълго. Надделява практицизмът:
– Та не разбрах ….ще се виждаме ли?
– Като гледам, не.
– Хмммм… явно наистина сме възрастни!!!
– А, не така. Аз в момента съм на кръчма и почти всеки уикенд на диско… Не се мисля за лелче.
Иначе, на въпроса да ти отговоря, като гледам, няма да има среща.
– Защо, нали от нас зависи? Избираме си ден и час и който дойде. Предлагам събота 20 часа, стандартни ден и час. Мястото – някое хубаво с градина. Моето предложение е One more bar или Tobacco. Може този път да е отворена среща, да си вземем половинки, приятели, да е нормално излизане.
– Може, аз съм съгласна :) Даже в Табако много ми се ходи… с вас :)
– Пропуснах някаква част от разговора, но бройте и мен.
– Да запазим маса, ако ще се виждаме, че с тея балове може да е пълно.
– Аз няма да се присъединя в събота.
– За събота и аз няма да мога.
– Много искам да ви видя, но тази събота наистина не мога
– Аз също съм пас, момичета. Имам изпит във вторник.
– Тази пък преучи.
– Ако знам два дни по-рано, ме бройте!
– То и на мен ми трябват два дни, да събера кърма за заспиване и неочаквани събуждания. А едно време ми трябваше една минута за душ и половин, за да намъкна някоя дрипа.
– Ех, завиждам ти.
– Да, готино си беше да намъкнеш просто якето и хайде навън.
– Струва ми се, че това с якето не се получаваше и преди… Винаги е нЕкво увещаване, уговорки и т.н… Тегави сме на срещи и това си е.
– Ами, много сме различни. Някои с якета, други с жилетки, трети с дрипи. Свикнали сме да излизаме по различен начин, с различно предизвестие, на различни места. А това, което ни обединява, го няма от почти толкова години, на колкото е било, когато ни е обединявало.
– Дотук сме четири. Други искат ли, да правим ли среща в мини формат или да се опитаме да изберем дата, на която могат повече хора? Може през седмицата, защото вече си е лято и уикендите са за път може би при всички. Или пък да се откажем от на живо-то до догодина?
– ?? Е, чак пък за догодина!
Бележка накрая – Имаме разрешението на участниците в този разговор той да бъде публикуван. Ако желаете да прочетем и вашите истории за (не)срещите на класа, разкажете ги във (fb)коментарите.
