„Драма на гарата в Мездра! Кондуктори разплакаха свещеник“.
Срещнахте ли това заглавие в някои от по-драматично звучащите медии?
Историята си е драматична. По човешки.
Кондуктори свалили от влака 94-годишен трудно подвижен свещенослужител, който пътувал заедно с жена си от София за Лопушанския манастир. Двамата носели малко агънце в кашон, което през цялото време спяло и не издавало никакъв шум.
На гарата в Мездра кондукторите във влака се сменили. Новата кондукторка заявила, че не може да се превозва животно и наредила на възрастната двойка да слезе незабавно от влака. Пътниците във вагона протестирали и заявили, че животното по никакъв начин не ги притеснява. В съседното купе имало куче, което лаело непрестанно и пречело много повече. Тя обаче била непреклонна.
Дошъл и началник-влакът, който заявил, че няма да тръгнат от гарата, докато попът и жена му не слязат. Възрастният човек, който бил много трудно подвижен, се помолил на служителите на БДЖ да го оставят поне до Враца, след което да може да си хване автобус до Бойчиновци. Те обаче му отказали, като го оставили на гарата в Мездра заедно с жена му и животинчето. Разплакан.
Гласът на отец Кирил, няколко дни по-късно, звучи така:
Следва още една драматична история. Но първо малко почивка с една средно драматична, подобна на вашите вероятно.
Ивайло Костов разказва:
„На 20 април 2015 г. пътувах от гара Тулово до гара Казанлък с влак, тръгващ по разписание в 15:35 часа. Стана 15:50 и нито влакът беше дошъл, нито имаше обявено закъснение по уредбата, което е редовна практика в гара Тулово. Наложи се човекът, който държи заведение на перона, да звъни на началник-гарата, за да пита „Къде е влакът?“, на което му отговарят, че закъснявал с 20 минути. След като изтекоха обявените по телефона 20 минути и влакът не беше пристигнал, отидох при началник-гарата да попитам какво става. Заварих следната ситуация в стаята: трима човека в полулегнало положение и дремещи. А на въпроса ми кога ще пристигне влакът и защо не съобщават закъснението по уредбата човекът с червената шапка (този с палката, който посреща влаковете) ми отговори: „Няма кой да съобщи закъснението.“ Както и да е, оставих ги хората да си довършат дрямката
След 2-3 минути пристигна работна машина на БДЖ и единият от тях излезе да я посрещне. Зададох му въпроса: „След като няма кой да съобщава по уредбата закъсненията и др. съобщения, това не създава ли предпоставки за произшествия?“ Отговорът беше: „Уредбата е развалена.“ След което същият човек се прибра в стаята и след 2 минути съобщи за първи път, че влакът закъснява с 36 минути. По „неработещата“ уредба. След като пристигна влакът, отидох да попитам за името на човека, за да пусна оплакване. Предварително бях започнал да снимам клип с телефона си, защото от други хора знам как обичат да налитат на бой в Тулово.
След отказа на въпросния човек да си каже имената, вдигнах телефона, за да го снимам, и другият, който не знам как точно се води (не този с палката или кантонера), започна да ме блъска и обижда. Съжалявам, че съм заключил телефона и е спрял да снима, за да чуете как добре се справят с псувните и заплахите – то не бяха споменаване на майка ми или как щели да ми избият зъбите и други в тази насока. Всичко това се случи пред очите на полицай от Транспортна полиция, който гледаше, без да вземе никакво участие и грам не се трогна.“
Малко прекалено ли ви се струва? Ами, вижте сами.
А това ни казва БДЖ по казуса. Не на нас, на Ивайло Костов.
Толкова дрямка ви позволяваме. Сега си спомнете как изглежда зимата и чуйте разказа на Тодор Ванков:
„В края на октомври пътувах с влака от гара Казанлък със смяна на Тулово за гара Велико Търново. Влакът трябваше да пристигне на гара Велико Търново около 10.15 часа, но приблизително по това време спря на гара Соколово и повече не тръгна. Машинистите, кондукторите и началник-влакът влязоха в гарата, а пътниците останаха в студения влак. Многократно питах какво става, кога ще тръгне влакът, ще дойдат ли автобуси да ни извозят, защото замръзвах, но служителите на БДЖ казваха, че нищо не знаят. Позвъних на спешния телефон 112, откъдето ми казаха, че ситуацията е проблем на БДЖ и те трябва да се справят с нея.
Около 17 часа влакът беше на същото място, аз бях почти напълно замръзнал и усещах силни симптоми на заболяването си, предизвикани от преживения във влака стрес и студ. Единствената информация от ръководството на влака беше, че ще ни докарат чай и сандвичи, което ми даде силен импулс на инстинкт за самосъхранение, усещайки че ще прекарам нощта във влака. Тръгнах с такси към Велико Търново, където благодарение на гостоприемството на приятели и проведена самостоятелно силна медикаментозна терапия туширах донякъде здравословните проблеми, възникнали във влака. За пълното им преодоляване са нужни месеци. Болен съм от множествена склероза, поради което имам решение на ТЕЛК със 74 % намалена работоспособност. От продължителния престой във влака здравословното ми състояние рязко се влоши.“
Тодор Ванков се оплаква на БДЖ и получава отговор. Такъв.
Следващата стъпка на Ванков – надежда за адекватна реакция от Комисията за защита на потребителите. Отговарят му. Така:
„Проблемът, който излагате, е от правомощията на Министерство на транспорта и следва да я отправите към цитираната институция.“
После открива адвокат Мариета Генчева, която помага на потребители, попаднали в зони на всякакви правомощия и своеволия.
Тя ни запознава с практиката на българския съд в тази насока. Защото Закон за железопътния транспорт съществува и там се намира разпоредбата, която урежда отговорността на превозвача за живота и за всяко телесно или психическо увреждане на пътник, причинено по време на превоза, когато пътникът се е качвал или е слизал от него, както и при товаренето и разтоварването на багажите.
Практиката на съдилищата не е богата, което е индикация, че потърпевшите не предприемат действия в насока защита и обезщетение за претърпени болки, страдания и имуществени вреди, казва адвокат Генчева.
В един от случаите, превозвачът е отказал да заплати обезщетение на пътник, който при причиняване на телесната повреда се е намирал във влака без да има предварително закупен билет. Позовавайки се на това, БДЖ са поискали от съда подаденият иск да бъде отхвърлен като неоснователен. В решението на последната инстанция, Върховен касационен съд, обаче се посочва, че задължението за обезвреждане не произтича от наличието на валидно сключен договор за превоз, а се основава на института за непозволено увреждане.
Животът и здравето на гражданите, които ползват железопътния транспорт, не са предмет на договора за превоз и вредоносното засягане на тези ценности е винаги непозволено, независимо от това дали лицето има закупен билет.
Фактическата обстановка, описана в друго решение, е следната: при пристигане на влак на гарата, същият спира на 150-200 метра след перона, при което от последното стъпало на вагона и земята разстоянието е голямо. Вследствие на това, при слизане пътникът пада и счупва бедрената си кост. Претърпява операция и месеци наред е обездвижен. Предявеният от него иск за имуществени и неимуществени вреди е уважен от съда.
На това място искам да акцентирам на следното, казва юристката: когато се търси обезщетение за имуществени вреди, изразени в разходи за лечение, усилена храна, чужда помощ, следва да бъдат представени всички доказателства за действителното им извършване, както и за размера им (има постановление на Върховния съд).
В друг случай пътник е пострадал в резултат на отчупване на парче от тавана в купето, където се е возил. В медицинската експертиза са констатирани отток на главата и кръвонасядания, в причинна връзка с удара. Превозвачът отново е осъден да заплати сума, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди.
Разнообразието в случаите може да бъде голямо. Но това са просто примери, от които ясно е видно кога може да се приеме, че превозвачът носи отговорност. И съответно, ако някой от четящите тази статия припознае себе си в подобна ситуация, да знае, че… права има. Независимо от възможните отговори, които получава.
Превозвачът може да се позове на „непреодолима сила“ и по този начин да аргументира освобождаването си от отговорност. Само че невинаги лошите метеорологични условия (защото това е обичайният случай) могат да обосноват наличието на такава. Задължение на превозвача е да полага грижата на добрия търговец, т.е. да положи усилия за промяна и предотвратяване хода на неблагоприятните обстоятелства. Ако те въпреки това настъпят, тогава ще е налице хипотезата, която го освобождава от отговорност.
Как обаче могат пътниците да потърсят обезщетение, в случаите когато пътуват с влакове, които се движат с часове закъснение, при дълги престои на различни гари и при лоши условия – фактори, които обуславят много повече от „причинено неудобство“?
Въпросът със задълженията на превозвача при закъснение е уреден в Регламент (ЕО) 1371/2007 г. на Европейския парламент и Съвета от 23.10.2007 г. относно правата и задълженията на пътниците, ползващи железопътен транспорт. В него е предвидена възможността държавите-членки да въведат изключение от прилагането на разпоредбите на регламента за вътрешни услуги за железопътен транспорт за максимален срок от 5 години, който срок може да бъде подновен два пъти за не повече от 5 години всеки път. Съответно България е отложила действието на разпоредбите (по-голяма част от тях) на Регламента. Оттук възниква и възможността превозвачът да се позовава на липса на правно основание за заплащане на парично обезщетение в горепосочените хипотези.
Следва ли от това, че пътник не може да потърси правата си пред съд? Може ли в правова държава да не съществува механизъм за защита на права на лица, потърпевши при некоректно изпълнен договор за превоз – защото, купувайки билета си, вие сключвате договор за превоз? Отговорът на въпроса е не. В закона съществуват различни възможности за реализиране на отговорността.
Уредбата на договора за превоз е в Търговския закон, а в Закона за задълженията и договорите е регламентирана възможността изправната страна да потърси обезщетение. Според конкретния случай не следва да се подценява и деликтната отговорност, отново уредена в Закона за задълженията и договорите. Кой път на защита трябва да се следва зависи от случая, от конкретните факти и обстоятелства.
Още един вариант за спасение ще ви опишем. Идеята е още от 2013 г., но през последния месец сякаш се появи отново. Според много от интересуващите се от проблемите на железопътния транспорт единственият начин гражданското общество да успее да повлияе в дългосрочен план на БДЖ и всякакви други пътнически транспортни оператори, е да се основе пътническа организация с цел устойчива промяна в средно- и дългосрочен план чрез постоянен натиск от жалби, искове, интервюта, заемане на позиции и ако трябва – съдебни процеси.
България е и една от малко държави в Европа без национална пътническа организация. Това скоро може да се промени. БДЖ обаче – едва ли. Не и без натиск.
