„Вярно е, че жените получават по-ниско заплащане за работата си, но за сметка на това мъжете получават по-високо заплащане за своята, така че всяко зло за добро.“
Това беше начинът на писателя Васил Георгиев да честити с типичното си чувство за хумор 8-и март от профила си във facebook. Може да изглежда странно, но това беше първата версия за начало на този текст. Ето я и втората:
Много хора обясняват, че искат свобода и равенство. Проблемът е, че където има свобода, няма равенство. И обратно.
И двете начала са валидни за много различни теми. Но определено са в пълна сила по отношение на междуполовите отношения.
Много дами категорично заявяват, че искат да имат възможността да бъдат наемани за професии, които „само на хартия“ са чисто мъжки. Ситуация 1: автомонтьор си взима колежка, защото е с много напредничаво мислене, уважава феминизма като движение, а и му е приятно да наблюдава красива жена около себе си всеки ден. (Б.р.: Ама това беше откровено мачистко! Спри се!) Да, ама тя не може да му подаде „оная гума там“. Обяснява му, че е слаба, че е жена, че няма неговата физическа сила. Обобщаваме: тя иска да работи наравно с него, да взима неговата заплата, но не може, защото е по-слаба и той трябва да ѝ помага.
Преминаваме директно към ситуация 2: тя работи в офис, където, примерно, има предимно мъже. Тя се чувства като парче месo, хвърлено на изгладнели вълци – заглеждат я съвсем открито, коментират я почти явно, „закачат“ се с нея. (Б.р.: А, ясно, искаш тука буквално да го описваш. Добре тогава – къде се закачат с нея и за какво; да се уточни!) Но – тя може да подаде оплакване за сексуален тормоз срещу някого. И не го прави. Тогава не се ли възползва същата тази жена от вниманието, което получава? Тя жертвата ли е или хищникът? Какво би станало в обратната ситуация – мъж в офисно-дамска среда? Заглеждат ли го, оплаква ли се, чувства ли се онеправдан, ходи ли да се оплаква на началниците, че го заглаждат толкова вулгарно тези нагли дами?
Последна, но прекрасна ситуация 3: моментът, в който се заговаря за междуполово равенство. Забележете, че винаги, абсолютно винаги жена настоява първо да изкаже мнението си – да подчертае категорично, че дамите в никакъв случай нямат еднакви права с мъжете; че взимат по-ниски заплати от тях на еднакви позиции; че жените имат цикъл, имат ПМС, СМС, раждат, кърмят, имат климакс… (Б.р.: Абе, какво общо има последният аргумент с всичко останало?! Я по-сериозно!) С други думи, тази потенциална дама твърди, че жените са много различни от мъжете, но същевременно иска представителите на двата пола да бъдат третирани еднакво. Еднакво – но ако може различно…
Дами, заглеждате ли понякога дупетата (Б.р.: Оф, добре, че не написа „задниците“…) на мъжете в своето обкръжение? Колко често обаче го правим ние спрямо вас? Това обижда ли ви или ви ласкае? Или и двете? Честно.
Не, няма да ви отговаряме със същите клиширани и отдавна недееспособни аргументи, биха отвърнали жените.
Ние имаме братя и много се радваме, че те получават по-високи заплати от нас и ги харчат за скитане и мацки, докато ние с нашите се грижим за родителите ни/им. Един такъв наш брат някога отиде на детска градина, където го посрещнаха три развълнувано-нетърпеливи момиченца с думите: „Айде, бе, Радостине, добре, че дойде, че нямаме директор!“
На възпитателки си играели момиченцата. За директор обаче не ставала нито една от тях. Първото срещнато момче разбира се било подходящо. Така работел момичешкият мозък, съхраняващ вековен инстинкт да търсиш мъжа-господар/водач/началник.
Ех, Радостине, пак влязохме в клишето. Явно темата МЪЖЕни, подобно на темата мъЖЕНИ, позволява толкова.
Ами поне да научим нещо за света.
Преди дни едни мъже и жени в Германия решиха, че шефовете и полушефовете в бордовете на големите публични компании трябва да са поне 30% жени. Не, не в смисъл всеки от тях да е 1/3 жена, а в смисъл 30 бройки от 100 да са 100-процентови жени.
Германия е нещо като сърцето на една общност – Европейската, в която закони за равни права на жените и мъжете съществуват почти откакто и тя самата. От 1970-те години насам общо 13 законодателни акта са били приети с цел да осигурят жените и мъжете да бъдат третирани справедливо и равнопоставено на работното място. Тези закони обхващат широк диапазон от области, включително равнопоставено отношение при кандидатстване за работа, защита на бременни работнички и майки-кърмачки, и правото на отпуск по майчинство и отпуск за гледане на дете.
Да, но в периферната кръвоносна система, част от която е България, жените са забележимо по-бедни. Е, забелязахме го категорично малко късно, но пък описахме ситуацията правдиво: „Ниският социално-икономически статус на жените е следствие на по-ниските им трудови доходи и по-неблагоприятните позиции на работното място. По-голямата част от женското население е под границата на бедност. Това дава основание да се говори за феминизация на бедността.“ Описанието се появи в България благодарение на Международната синдикална женска конференция на Международната конфедерация на профсъюзите. КНСБ вече е изработила пакет от мерки, които да „отговорят на тези тревожни тенденции и чрез които държавата да гарантира равнопоставеност между половете“.
Да оставим докладите и пакетите и да се преместим в действителността. Предлагам ви шоково преместване в най-ранните сутрешни часове и в градския транспорт, водещ от един далечен крайсофийски район до по-цивилизованите части на столицата. Хладният и в края на зимата автобус – първият, в 5 часа, е пълен със седящи и правостоящи. Сред тях ще откриете не повече от двама или трима мъже. Жени са заели свободните само между първата и втората спирка места, жени се държат за облегалките на седалките, жени се опитват да се крепят в центъра на автобуса, където няма за какво да се хванеш. Жени на всякаква възраст – на 20 и няколко, на 30 и няколко, майки на големи деца, баби на малки деца, очакващи пенсионирането да им остави повече време, за да се грижат за тях.
Естествено, спи ви се. И се замисляте дали на всичките тези жени също им се спи, дали ще се наложи да стоят цял ден на крак пред някоя машина, дали не се задушават под всичките пуловери и палта, които обличат в това време на годината, защото сутрин е зловещо студено и мисълта за топлия следобед всъщност не топли.
Замисляте се, разбира се, и за това къде са мъжете. Защото всъщност ако опознаете онзи квартал, ще знаете, че в него живеят не по-малко мъже, ще знаете, че и те ходят на работа, и то в същите тези часове преди изгрева. И ще знаете защо не са в автобуса – защото ще тръгнат например малко по-късно, но с колите си – за да отидат и те на работа. И, познавайки семействата, които обединяват тези мъже и жени в едно цяло, можете да си позволите да помислите и за това защо мъжете в онези квартали, подобни на села, винаги успяват да оправдаят разходите си за колата, за бензина, с който тя ги отвежда до работното им място, и за поддръжката й. Мъжете винаги успяват да оправдаят и другите си разходи – за хобитата, за кръчмата с приятели или просто съкварталци. А жените в тези квартали пестят, дават всичките си пари за домакинството и, като резултат от всичко това, пътуват по 2 часа до работа.
Чудите се дали нещата се променят. Дали младите жени, дори онези, които живеят в онези квартали и села, все по-често ще успяват да измъкнат няколкостотин лева от семейния бюджет за шофьорска книжка и няколко пъти повече за кола. Дали все по-рядко ще им казват, че са луди, ако поискат да се запишат на ветроходен курс или ако дадат 100 лева за сандъче с инструменти за поправка на токове на обувки.
Така че кой е виновен за неналичните женски мечти, непревърнали се в самочувствие, непревърнало се в амбиция, непревърнала се в добра позиция, непревърнала се в добра заплата? Международното положение? Или семейното?
Абе, всеки сам да се оправя.
Най-добре ще е.
Ето я и женската гледна точка по въпроса.
