Елена случайно избира профила на психоонколог. През 2010-а започва работа в онкологичния диспансер в Пловдив. Началото й е белязано от пълен шок.
Половин година не знае къде се намира. Сблъсква се с проблематика, концентрирана на едно място. Обяснява, че има много голяма разлика между кабинет извън здравното заведение и работата вътре в болницата. Динамиката е много по-различна, изживяванията на пациента са интензивни. Тогава Ели започва да търси, да чете повече, да се интересува какво се прави в световен мащаб.
Наясно е, че в нашата страна психоонкология тепърва се ражда. В момента има 14 специалисти, които са част от Българската асоциация по психоонкология. Всички те са пионери и определят работата си като призвание.
Денят на психоонколога
Започва рано, в 7:30 и продължава до 14:30. Ели има два дни, в които е в отделенията. Минава по стаите – разговаря с пациентите. Установила е, че беседите много помагат, особено в гинекологичното отделение. Да се обясни подробно на пациентките, какво представлява заболяването. Да ги успокои, че независимо от отстранените органи, те продължават да бъдат същите жени със своята чувствителност и сексуалност, и могат да водят напълно нормален живот.
В кабинета работи върху индивидуални случаи. Препоръчително е да има от 4 до 5 сесии на ден, но тя често достига до 7-8. Но това за нея не е точно работа, а усещане. Щастлива е с това, което върши.
Работи и кризисно. Обаждат й се от отделение и казват „5-а стая, 4-то легло“. Тя трябва да реагира светкавично. Отива до пациента, вижда, че той/тя е изключително тревожен/а. В кратък период – до 10 мин., Елена трябва да снижи напрежението без медикаменти. Това представлява кризисна интервенция, до която, разбира се, не е добре да се стига.
Психоонкологът служи като медиатор между пациенти и лекари. Никога не се уморява да обяснява или успокоява разтревожения болен, който например очаква хистологията си или е притеснен пред поредната манипулация.
Денят завършва с релакс и през техника за отпускане. Работа за 3-4 минутки. Разхожда се известно време в двора на болницата и излиза оттам с чиста глава. Никога не прехвърля емоции и изживявания от болницата на улицата или още повече – вкъщи. Това са различни реалности, в които тя живее.
Умения
На първо място – компетентност. Психоонкологът е хубаво да има вече натрупан опит и съответно да е преработил собствените си травми, за да може да помогне на болните. Да се докосне до тяхната болка и страдание. Работи с емпатия, но без да съпреживява и да разрушава себе си. Рискът от професионално прегаряне в онкологията е много висок на всички нива.
Прави ли се обаче бариера като защитен механизъм, пациентът го усеща веднага. Изисква се много сериозно подготовка. Специалистът трябва да усвои различни техники. Елена обяснява, че гласът също е инструмент. Тя винаги носи в чантата си медикаменти за гърло, за да звучи гласът й приятно и спокойно.
Ели уточнява, че те работят с нещо много фино – човешката душа, човешката психика. А пациентите им са като лакмуси, като индикатори, не можеш да бъдеш фалшив.
Най-тежкото
Ели споделя за тъжните моменти, когато помагаш на едни хора, виждаш техния напредък и успокоение и едновременно с това има ригидни структури като характери, които циклят на едно място и абсолютно нищо не променят.
Откровена е, че с близки хора не се работи. Преди три месеца е починал неин близък. Изпитва болка и тъга след загубата, опитва се да се справи с преживяното.
Друга ситуация, която помни и до днес, е от началото на нейната кариера. Срещата с момиче на възрастта на дъщеря й, което гасне. Много силно й се отразява общуването, но успява чрез техники за вентилация и консултация с колеги да преодолее тежкия и необратим процес.
Елена уточнява, че болестите в никакъв случай не са лоши. Болестта е отговор, реакция на тялото, че нещо се случва и трябва да променим средата си или самите нас. Всъщност това е сигнал, за да можем да оцелеем. Елена е категорична, че трябва да се обръща внимание върху начина на мислене, както правим с храненето или двигателната култура. Начинът на мислене подпомага самото лечение.
Имунната система е отслабена. Регистрирала е нещо като враг – някаква травма – дразнител, състояние, което седи и имунната система постоянно търси начин да се справи. И по този начин нейната роля да се справя с атипични клетки е възпрепятствана.
Трябва да се полагат грижи за психиката. Колебанието идва оттам, че за разлика от тялото, тя е нещо, което не можем да пипнем, да видим, не се лови от рентген или кръвно изследване, но е също толкова решаваща за нашето общо здраве. Елена споделя факта, че посттравматично стресово разстройство се развива до три години след събитието.
82 % от жените с рак на гърдата споменават за стресово разстройство в рамките на 3-4 години назад във времето. Ежедневният стрес също е изключително опасен. Натрупва се във времето и води до дистрес. Той е като чаша вода, в която наливаш капчици и в един момент от една-единствена чашата прелива.
Наблюденията на Елена са, че постепенно се учим. Преди 5-6 години в онкологичните заведения на тях се е гледало като на аниматори. Хора, които много не разбират какво правят тук, ама забавляват пациентите и отклоняват вниманието им от лекарите. Хубавото е, че с времето се стига до висока степен на информираност и вече самите пациенти директно търсят психолог. Повече жените, но радостното е, че и мъжете го правят. Те също имат нужда от подобен вид грижи.
Очаквания
В медийното пространство не се говори за липсата на палиативни грижи, отбелязва Елена. Изключително стресиращо за всички е, че човешкото право да си отидеш от този свят достойно е погазено поради нефункциониране на системата. Съществува клинична пътека, но ако проучим, ще разберем, че има само две отделения за палиативни грижи – в онкологичен център Враца и във Варна.
Пациентите в терминални стадии са оставени в домашни условия или ако имат достатъчно средства – в някои отделения по интензивни грижи, където се плаща по 60 до 100 лв. на ден.
Елена мечтае за добра профилактика и скрийнинг на пациентите. А когато има поставена диагноза, за пациента да се погрижи цял мултидисциплинарен екип. Да съществуват центрове към самите здравни заведения, които да са достъпни за пациента и техните близки, за да може да се извърши необходимата рехабилитация. Да се създава индивидуална карта на пациента с най-важните стъпки и информация, а не той да се лута и да изпада в хаос и паника. Да има подреденост и предсказуемост, защото останалото ни създава стрес.
В терминалните стадии трябва да се работи през вярванията, през вярата. Елена е категорична, че вярата си я носим. Може да вярваш в Господ, в Аллах, в прераждането или в това, че няма нищо и точно заради това да изживееш този ден така, както трябва. Ролята на психолога е да укрепи вярванията, да помогне на пациента да приема нещата.
Съвети
Хората, които са преборили рака, завишават нивата си на хистерия и хипохондрия. Затова също има решение и Елена го е кръстила програма „Здрав разум“. Да, нещо се е случило – имаме диагноза, следват етапи на лечение, но за да не се фиксират, ги съветва да ползват тефтер и да вписват важните дати за профилактиката и изследвания. Да следват този алгоритъм и отговорността да се пада на тефтера.
Към края на нашия разговор Елена ми споделя информация, която ние всички сме подозирали: според психосоматичната медицина има профили, на които отговарят определени заболявания. Изследванията на Световна здравна организация сочат, че над 85% от заболяванията са психосоматични. В зависимост от реакциите на човека и намесата на ендокринната система, процесът се локализира.
Често сме чували определението „това е род на язваджии“ или „всичките са с гръдна жаба“ (исхемична болест на сърцето). Но ако наблюдаваме тези хора като реакции, като емоции, те са с един и същи профил. Например хора, които са предразположени към сърдечно-съдови заболявания, са експанзивни, гневливи, избухливи, малко червендалести като визия. Те ръсят повече адреналин, задъхват се и това автоматично трябва да се компенсира от сърцето.
Докато онкоболните са хора с по-малък Аз, които не обръщат толкова внимание на себе, а повече са насочени към другите. Поемат.
Първото лекарство, което Елена изписва в тази ситуация е: „Здравословен егоизъм“. Важен съм аз и близките ми хора, останалите са форма на контакт. Мисля и желая за себе си по подходящ начин. Но в никакъв случай не задържам.
Второто лекарство: „Не хвърляй бисери на прасетата“. Даваш, когато се иска от теб, даваш, когато те помолят – толкова, колкото те помолят. А не човек да се втурва да помага без да е поискано от него, защото този, към когото е насочена помощта, не е осъзнал, че има нужда от такава. И тогава даващият казва: „Аз толкова му помагах, а той ми заби нож в гърба“. Това огорчение чувстват голяма част от онкоболните.
Трето: „Свинята лебед не става“. Лебедът си плува и е щастлив, възприема своите неща, свинята живее в кочината и също е щастлива. Но светът на лебеда е един, а светът на свинята е друг. Няма как да се съчетават и няма защо да се дразнят за това как другият възприема света и как го преработва. Елена е категорична, че дългосрочните дразнения ни разболяват.
И все пак, ако болестта ни е сполетяла, тя се преборва първо в нашето съзнание. Така имаме реално по-голям шанс да излекуваме тялото. Заедно с нас по този дълъг път върви психоонкологът!
