Ако става дума за море, за поезия, за поет, разбира се, че трябваше да започнем с Иван Пейчев. Трябваше да го сложим преди Христо Фотев, не само хронологично, а чисто като пример, като предхождане, като пулсация във времето. Най-малкото Христо Фотев е възприемал така Пейчев. Като учител и като една от най-важните срещи в живота му. Ето какво пише за него в „Слово за Иван Пейчев“ към книгата „Уморени думи“ от Иван Пейчев:
Говоря за поетите! За хората — изстрадали любовта си към живота, осъзнали — изкупили отговорността си пред средствата! За малкото, които са над инфантилната имитация на възторга и ентусиазма — истинските възторжени ентусиасти… За които правенето на поезия не е средство, а съдба! Съдба, в която една нация осъзнава стойността си… Говоря за Иван Пейчев!
Накрая на това слово Фотев отново възкликва:
Аз ще говоря за Иван Пейчев! За истинската поезия! За поведението на поета… В тоя смисъл неговият живот за мен е урок по морал! И аз съм му благодарен!
Иван Пейчев е роден на 16 декември 1916 г. в град Шумен. Учи в Шуменската гимназия. Заради активно участие в ученически стачен комитет и РМС е изключен от гимназията без право да продължи образованието си (1933).
От 1939 до 1948 г. публикува епизодично произведения и сътрудничи на в. „Отечествен фронт”, „Работническо дело” и в. „Стършел”. От лятото до 9 септември 1942 г. пише първата си пиеса „Трите прилепа”.
През периода 1949-1955 г. работи като кадровик в Димитровград и библиотекар в Калофер. През периода от лятото на 1955 до есента на 1964 г. завършва пиесата „Всяка есенна вечер“, която е превеждана, издавана и поставяна в чужбина.
1958 г. дебютира като драматург с пиесата си „Ковачи на мълнии“. През пролетта на 1959 г. написва пиесата „Денят след най-кратката нощ“.
От 1966 г. работи като драматург в Сатиричния театър в София.
Автор на стиховете на някои от най-емблематичните естрадни песни като „Адаптация” и „Далечно”, композирани от Митко Щерев и Мария Ганева, и изпълнени от Васил Найденов и Нели Рангелова
Умира след продължително боледуване на 9 юли 1976 г. в София.
В книгата „Трима поети. Иван Пейчев, Александър Вутимски, Александър Геров“ на проф. Божидар Кунчев четем следното:
Той можеше да бъде верен само на поетическото си „аз“, на естетиката, на която го бяха научили любимите му автори. Той беше осъзнал още на младини изключителната си отговорност пред словото. Затова, колкото и малко да бяха неговите компромиси, той се срамуваше, че ги е допуснал.
И в тази връзка припомня думите на поета: „Поезията, това е най-страшното нещо. Че тя се превръща в документ, а много често и в обвинител акт. Не можеш да кажеш: ама това съм го писал просто при такива обстоятелства или за себе си съм го писал. Всяко оправдание при тия случаи с обстоятелства, с каквото и да било, има само едно определение – страх.“
Страх
Очите ме болят от много слънце,
от погледи, тютюнев дим и вино,
от ветрове и облаци разкъсани,
от гари, разписания и линии,
които вечно гонят хоризонта
с локомотиви, жици и семафори
със пушек чер, с фенери, със кантони
и все пак никъде не ни отнасят.
Преследва ме скръбта неизживяна
на образи и мисли премълчавани,
на тъжен смях в бордеите пристанищни,
на виденото през стъкла и брави.
Скръбта по малката къщурка селска,
скръбта по тиха равнина разсечена
с безумната стремителност на релсите –
скръбта по всичко близко и далечно.
Не искам и насън да виждам устни,
изгубили цвета си и усмивката,
ръце безсилни, бледи и отпуснати
върху писма и пожълтели дрипи;
разбити сгради, улици разкаляни,
сандъци с вехтошарски принадлежности
и дъжд пред магазини и пред хали,
разтворил празната си сива мрежа.
Не искам, вече никога не искам
да бъда сам, останал само с думите
за обич, за омраза и за истина.
И ако трябва – ще умра безшумно,
но с любовта, с надеждите на хората,
със нежността в квартирите затънтени,
очите си завинаги затворил
наистина от много, много слънце.
1948 г.
Какво следва от тези думи – мълчание. Поетът е замлъквал многократно и задълго.
Споделял е още пред Божидар Кунчев: „Дните на мълчание в никакъв случай не гарантират нищо освен едни загубени дни на мълчание, за които човек на моите години би могъл да съжалява… Но какво пък всъщност би могла да гарантира една досадна, вечно повтаряща се и винаги неумолима бъбривост? По-добре от време на време да мълчим, отколкото непрекъснато да дрънкаме глупости.“
И какво остава накрая? Самотата, есента, морето… Личната свобода и предаването на смисъл. Истинската поезия.
