По боравенето с езика лесно можеш да познаеш доколко един човек принадлежи към дадена общност. Франческо Мартино е италианец, но не и чужденец. Разбираш това веднага, когато го срещнеш, без да знаеш нищо повече за него. Просто защото, докато ти говори на родна реч, омайна, сладка, използва изрази като „бумащина“ и „Долно нанагорнище“. А това си е висш пилотаж.
Той живее и обича в България. Работи за италианския сайт Osservatorio Balcani e Caucaso – аналитичен център, фокусиран върху социополитическото и културно развитие на Югоизточна Европа.
С Иво Данчев, фотограф и арт директор на „National Geographic Bulgaria“, се срещат случайно в Борисова градина, защото Франческо се нуждае от упътване към бар „Лодки“. И така става, каквото става, та към днешна дата, от три години насам, те пътешестват из Балканите, за да правят своите репортажи за международното движение Slow Food.
Наскоро излезе годишният алманах на движението, чиято корица е дело на Иво. Целта на изданието е да представи застрашени от изчезване сортове храни и характерни за малки общности по света деликатеси, произведени в собствени стопанства. Във философията на Slow Food е създаването, поощряването и поддържането на местни организации, групи от хора, дребни производители, които си помагат, развиват се и запазват истинските храни.
„Две поредни години избират наши снимки от Балканите за корица на алманаха, което е признание. Съдържанието му е за цял свят. Сега ще се борим за трета. Тази година планираме нови пътувания. Просто всеки път, където и да отидем, автоматично си знаем, че ще срещнем някой уникален образ, който ще ни разкаже много интересни неща и ще опитваме вкусни храни“, казва Иво.
Преди да срещне Франческо, който да го открехне към магията на мястото, към което принадлежи, Иво предпочита да пътува по далечни земи и да открива нови светове на други континенти. Оказва се обаче, че наоколо съществуват реалности, за които ние дори не подозираме, крачейки забързано от вкъщи към работа и обратно всеки ден.
Но нека забавим. Първо с храната. Казват, че човек е това, което яде. Както и че, който не умее да се наслаждава на храната, не умее да се наслаждава и на живота. Дали е така наистина?
„Според мен най-важното, което засяга човека, се случва в сърцето. Но все пак и храната стига много близо до сърцето, има много пряка връзка. Със сигурност тя оформя много от нашата представа за живота като цяло. Защото ние без храна не можем. Храната е нужда, но е и начин на организиране на обществата. Храната влиза във всеки един аспект на живота.
В нашите много сложни общества, в които много хора не се занимават пряко с произвеждане на храна, това се губи. Но се вижда много добре при общностите, които все още пряко се занимават с това. Точно затова там най-пряко се забелязва и взаимодействието между храна и човек. И в този смисъл може би човек наистина е това, което яде. Имайки предвид как организира живота си, за да произвежда храна, какво значение дава символично на храната.“ – споделя Франческо.
И ако за Иво балканските пътешествия са път към лични открития за това колко сме близки с народите около нас въпреки различията, насаждани ни през годините, то според Франческо, южнякът от Апенините, съществува едно дори още по-голямо културно пространство на Средиземноморието, което ни свързва и обединява, без да знаем дори.
Питам го кои са най-големите стереотипи за Балканите, за тукашните народи и нрави. Били те верни или грешни. А той ми отвръща с усмивка, че за този въпрос ще е нужна книга от 5000 страници, а не просто едно кратко вечерно интервю в кафене на бул. Васил Левски в София. Въпреки това, най-общо казано, смята, че стереотипите могат да бъдат и верни, и грешни. Защото в тях винаги се крие една поне малка част от истината. Но погледнато по-задълбочено, човек много бързо открива, че истината не е една, а са много.
Добре, хващам се за първия стереотип, който ми идва наум. Гостоприемството. Гостоприемни ли сме?
„Като южняк мога да кажа, че имате същия вид гостоприемство, който имат хората, свързани със земята, с дълга традиция, която може да е в земеделие или животновъдство. Тук е много важна и символична ролята на храната. Отново. Това гостоприемство много често, ако не и винаги, се изразява в най-ценното. Черпенето с хляб и сол на Балканите не е случайно. Това е най-обикновеното, най-семплото, но едно време и най-важното, ако щеш. Подарява ти една частица живот. Един език, който веднага е разбираем, без думи, без граници. Общува веднага със сърцето ти.“
И това според него важи не само за нас, българите, балканците, а за всички народи от онова по-голямо културно пространство на Средиземноморието, за което говори.
Друг стереотип, за който се сещам е този за скептицизма. Това пословично черногледство. Не го виждам у Иво със сигурност. Пътешествал наблизо и надалеч, той не е от хората, които ще теглят една майна на всичко, ще си стегнат багажа и ще заминат завинаги, защото им е писнало от всичко „в тая скапана държава“. Напротив. Вярва, че камъкът си тежи на мястото.
Това убеждение се затвърждава и от балканските му трипове, изпълнени с вълнуващи открития. Твърди, че страшно много са нещата, с които можем да се гордеем, без това да звучи досадно патриотарско.
„Човек е много свързан с мястото, на което живее. Ние сме направени от земята, от въздуха. Същите елементи са в нашето тяло. Можем да сме истински щастливи в родните си земи. Почувствал съм привличането на собствената ми земя, въпреки че съм бил на хубави места. Този който е напуснал собствената си земя, винаги го тегли. Точно по тази причина не бих емигрирал, дори да съм правил опит, съм откривал, че единствено тук се чувствам наистина добре и себе си. Връзката с природата, храната… можем да бъдем истински здрави, ако ядем истинска храна от нашата си земя. Възможно е все повече. Хубаво е, че става по-модерно.“
Корени, корени, но светът е глобален и мултикултурализъм дебне отвсякъде. И аз, като всички мислещи хора, се чудя накъде ни води необратимото сливане на светове, нрави, обичаи и традиции? Към по-голяма дълбочина в разбирането за себе си или към претопяване на основите, върху които стъпваме?
Франческо казва, че отговорът на този въпрос търсят почти всички в момента. Понякога го хваща страх, защото наистина това е предизвикателство, пред което всички сме изправени в момента. Всичко постоянно се променя. Живеем в свят, който не е света на родителите и на дядовците ни, казва той и допълва:
„В момента светът е 8 милиарда. С играчки като интернет, комуникации, лесни пътувания, в този момент човечеството търси нов начин да се организира и да живее. Дали това е положително, дали отрицателно… Сигурно и двете. Смятам, че традициите до някаква степен са направени да се променят. Или си принуден да ги променяш. Въпросът е колко си способен да запазваш основното, това, което ни прави хора, все пак.
И тук има една динамика. Има постоянна борба, едни неща трябва да се запазят, други – да се променят. Няма как. Трябва да свикнем с идеята, че нещата не са направени по един начин завинаги. Точката, от която тръгваме, не е началото на света. Сега си казваме, че трябва да живеем с хора с друга култура, друга религия. Супер, но това е било вярно за стотици години, за хилядолетия.
Ето Балканите. Тук хора с много различни възгледи, религии, езици са живели заедно по някакъв начин хилядолетия. Значи е възможно. Сега се търси ново равновесие. Това е само началото на нова промяна. А важното в цялата тази промяна е човекът да остане човек. Как ще го направи, аз не знам. Сигурно някой ден ще пътуваме към други планети. Моята надежда е всичко това да не ни накара да загубим това, което ни прави хора.“
Това със сигурност не са загубили и истинските номади, които срещат в съседна Турция. За учудване на Иво, те са с монголоидни черти. Принадлежат към племето на юруците, които са стигали и до нашите земи едно време. Живеят в същите номадски жилища, каквито има и на тибетското плато в Китай.
Имат си шатра. Вътре са само черги, едно огнище и една етажерка със старо телевизорче. Което се захранва от слънчева батерия и сателитна чинийка. Посреща ги 14-годишна девойка, Атидже, останала сама, докато другите са с козите на паша. Тогава тя, сякаш тайно, им споделя, че мечтае да стане полицай и да живее в града. „Ние имаме романтична представа за техния живот, а тя гледаше с различни очи“, казва Франческо.
Отново в Турция опитват и най-невероятния айрян, който са вкусвали някога. Овчи. Опушен по някаква специална технология. Франческо си спомня и за боба, с който ги гощават в Херцеговина. Доста рядък сорт, който не се отглежда от много време, понеже е по-малко калоричен, расте в по-бедни райони и от един декар ще произведеш много по-малко.
„В един момент ние изоставяме неща, които ни се струват ненужни, но не знаем за по-напред какво ни чака. Може би някой ден тези видове храни, които днес спасяваме, ще имат важна роля. Карло Петрини, от който тръгва Slow Food, дава често следния пример: когато е донесен картофът от Америка в Европа, става основно ястие. През 19-и век се появява паразит, който го унищожава. В Ирландия умират от глад много хора. Но го спасяват, защото в Южна Америка тогава все още са го гледали. Това разнообразие не е само с цел някакви вкусни работи да се запазят. То е животоспасяващо.“
Събудил у себе си интереса към Балканите, когато преди години завършва университета в Триест, на границата със Словения, Франческо казва, че още не се е наситил и продължава да вижда много интересни неща тук. Харесва това, което прави – да изследва и открива тези земи по този начин.
„Само да добавя, че не му харесвам снимките“ – смее се той и сочи към Иво, който за момент се зачудва, но отвръща, че може да каже същото за очилата на своя спътник. С когото вярват, че има шанс изчезващите вкусове да се запазят, че храната носи енергия, и че каракачанската овца е точно толкова голяма за биоразнообразието, колкото и слона…
Снимки: Иво Данчев
