Поет, фотограф, журналист – един от майсторите на хайку в световен мащаб. Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа.
Пред вас стои Владислав Христов с четвъртата си книга „Германии“. С тази стихосбирка Влади засяга едни от най-важните теми за справянето и несправянето на всеки човек с личната му съдба и избор. Но както той сам отбелязва – „това не е емигрантството в тесния смисъл на думата, а е книга за по-голямото и страшно емигрантство – емигрантството от самите нас.“
Този петък (28-и ноември) ще можете да се срещнете с Влади и неговите „Германии“ в + това. А сега проследете един личен разговор с автора, в който той отново ще освети пътя си към Германия и обратно.
Защо замина за Германия?
Заминах, защото исках да разбера от личен опит как хората живеят там и дали това живеене ще е по-добро и адекватно за мен от българското. В случая не ставаше въпрос само за преживяване, а най-вече за социален опит, за намиране на мястото, където ще се почувстваш най-смислен и полезен за себе си и околните. Чужбина е предизвикателство, което дава доста отправни точки за размисъл, за това какво е родина, дава и едно по-добро разбиране за хората, които живеят в родината ти.
Заминах с неразбиране към България и се върнах поне с няколко степени по-трезво мислещ. Това усещане след завръщането, че си затворил един цикъл и че ти се отваря възможност за нов, не може да се замени с нищо друго. От друга страна, общуването с чужда култура ми даде много. Затваряме ли се в собствената си, ставаме едностранчиви и тесногръди. Светът в момента е едно поле, покрито със сняг, което всеки преминава и оставя следите си. Сигурно погледнат отгоре е интересна гледка.
Какво те държеше там и те караше да не се върнеш обратно?
Нищо конкретно не ме е задържало, просто останах там до момента, в който наистина нямаше какво повече да взема. Това е моментът, след който започват да се трупат вреди. Той за всеки завръщащ се е различен. Важното е когато настъпи, човек да направи следващата крачка и да бъде там, където наистина има нужда от него.
Колко са Германиите в тази книга и докъде може да се разтегне понятието страна?
Германиите са доста, някои са тихи и тъжни, други по-кресливи и усмихнати. Някои помнят войната, други са я забравили. Мисля, че човек, който е живял в тази държава, ще се усмихва доста докато чете книгата, а този, който не е, по-скоро би се притеснил и уплашил, но не толкова за самата Германия, а за света, в който живеем.
С кое най-трудно се свиква в Германия?
С всичко може да се свикне не само в Германия. Зависи обаче на каква цена.
Иначе Германия може да се каже, че е грижовна към хората, идващи от други страни с надеждата да останат в нея, служебно грижовна. Ето тази служебност е едно от нещата, с които най-трудно се свиква, и по-страшното е, че тя е такава не само към чужденците. Самите хора там живеят по този начин.
Борбата е за топлина и внимание, но не защото етикетът го изисква, а за онази човешката, непоисканата, но дадена топлина, тази от сърцето. Хората губят все повече сърцето си и то остава само орган за помпане на кръв. Борбата е да запазим сърцето.
Кое беше страшното, с което всеки ден се преборваше?
Страшното за един човек, отрекъл се от родината си, е чувството, че на другото място винаги остава чужденец. Защо то не е правено за него, по друга мярка е. Да, можеш да носиш къси или дълги дрехи, но не мисля, че някой ще изглежда добре в тях, а и доста често дискомфортът ни кара рано или късно да ги захвърлим. Това е ефектът на чуждото тяло, песъчинката в окото, която наранява зеницата при всяко примигване. Всички други неща не са страшни и непреодолими, но тази песъчинка със сигурност ще ни накара да вземем нужните мерки, ако искаме да не останем без зрение.
Разкажи ни за местата, на които си работил – за всекидневния труд?
Работил съм различни неща. В началото съм чистил хотелски стаи, пренасял съм мебели, грижил съм се за градините на богатите и преуспели хора, после съм бил фотограф, правил съм и изложби, получавал съм признание. Това е опит и съм благодарен. В най-трудните моменти съм си казвал: „Нали го пожела, ето ти желанието изпълнено, нямаш право да се оплакваш”.
Целият този опит много ме приземи, имах нужда от това, от връщане към по-опростения в добрия смисъл живот. Мисля, че една от болестите на съвременния човек е, че той усложнява всичко, което прави и до което се докосва. Цари една глобална логорея, която предизвиква невъобразим шум, от който трудно се чуват важните и прости истини.
Някоя случка, която няма да забравиш?
Работата ми в хотела беше голяма школа за мен. И понеже той беше хотел ниска класа и се ползваше предимно за секс или пък за отсядане на пътници, идващи на търговския панаир, ми даде възможност да се запозная с навиците на доста нации.
В този хотел видях наистина разпада на съвременния свят, консуматорството в буквалния му вид. Мъже и жени, избягали от партньорите си, за да изневерят с друг, заемаха стаи за по 15-20 минути. Китайци търговски пътници, които след тръгването си оставяха стаите като след апокалипсис, за разлика от японците, при които трудно се разбираше, че там обитава някой. Интересен момент беше, когато веднъж открих българска минерална вода в една от стаите, после цял ден чаках хората да се завърнат, за да се запозная с тях. Оказаха се много приятно семейство, още си пиша понякога с тях.
Коя е най-голямата заблуда по отношение на гастарбайтърския труд?
Всеки човек си носи заблудите, които сблъсквайки с реалността опровергава или потвърждава. Може би най-голямата е, че постигайки финансова стабилност в чужда държава, това ще ти донесе и щастие в личен план, че ще те направи по-социално приемлив и допуснат от околните. Нека всеки, който мечтае за чужбина, да опита, за да не остане у него вечното неудовлетворение, че не си е позволил този опит. Няма формула тук или там. Терминал 1 и 2 не са път към Елдорадо, но със сигурност могат да те поставят точно където ти е мястото.
Ти си опознавал германеца, но с какво не спряха да те учудват?
Германците са хора достойни за уважение, борещи се ежедневно с насадения им комплекс за вина от това, което са сторили по време на войната. Те са трудолюбиви, коректни и дисциплинирани и това не е клише, а самата истина. Отнасят се с уважение към този, който постига нещо, независимо в коя сфера, имат и вродена толерантност към различните хора. Всички тези качества са голям дефицит в България, със сигурност ще ни трябва доста време и труд, за да постигнем малък процент от постигнатото от германците.
Това е нация, която ежедневно се учи и не се срамува от това. Такива нации просперират и са добри модели в много отношения за всички останали. Въпреки всичко има една тъга, която е легнала на плещите на тази държава, вижда се в лицата на хората, в къщите, в реките и катедралите, това не е българската тъга, различна е.
Какво ти харесваше в тази страна и спомняш ли си усещането, с което я напускаше?
Вече казах, какво ми харесваше, бих прибавил и усещането за национална принадлежност, която самите германци имат, чувството за цялост и отбор, за обща мисия. Липсата на самохвалство, те имат достойнство, което е не изкуствено раздуто, а плод на труд и ежедневни победи. Това много ми липсва в България, може би не сме изсърбали достатъчно попари, за да разберем колко са важни всички тези неща за нас.
Ти си поет на ситуацията, на ежедневието в най-различните му проявления. Кое обаче не успя да опишеш и не влезе в твоите Германии?
Не знам дали съм поет, това са гръмки думи, истинските поети имат функция за другите хора, а голяма част от пишещите поезия в страната ни нямат такава. Не излизат от собственото си его и дребнотемие. Затова избягвам етикетите.
Предпочитам да работя върху текстовете си, ще бъда щастлив, ако в тях има някаква полезност, нещо, което да спре лошите процеси в този, който ги чете, да му даде сили да продължава, въпреки че е заобиколен ежедневно от несправедливости. Ежедневието и ситуациите в него са най-мощният извор на поезия за мен.
Когато пиша, не се стремя умишлено да постигам нещо конкретно, да успявам в нещо, да преследвам цели. Това би ме парализирало и би ме отдалечило от сърцето, а то е най-важният орган за поезията. Пиша ли – оставям се като клечка да ме носи реката. Така съм чист пред себе си и читателите. Сигурно много неща не съм успял да опиша, свързани с Германия, но кому е нужно всичко да бъде описано, нали така ще отнема удоволствието на някой сам да си допише книгата.
