Националният отбор на Италия отпадна за втори пореден път в груповата фаза на световно първенство. На Адзурите им бе необходима само точка срещу Уругвай, за да преминат на осминафиналите в Бразилия, но не се получи. Диего Годин вкара гол за южноамериканската държава, която продължава с великолепното си представяне на световната сцена, въпреки че населението на страната е едва три милиона жители.
Италианците могат да имат претенции към мексиканския рефер Марко Родригес, защото червеният картон на Клаудио Маркизио в 60-та минута бе доста спорен. Могат да имат претенции, могат и да имат оправдание за загубата и последвалото отпадане. Но какво всъщност стана? Оставка подаде селекционерът Чезаре Прандели, малко по-късно това направи и президентът на местната федерация Джанкарло Абете.
Така е, хората имат съвест и морал. Две поредни отпадания в груповата фаза на световни шампионати означава само едно: провал на политиката водена през годините. Все пак Италия е четирикратен световен първенец и очакванията са високи. Провал във всяко едно отношение: липса на нападатели, Марио Балотели така и не доказа безспорния си талант, липса на концепция, слаба посещаемост по стадионите в Серия А, сриване на клубния коефициент в евротурнирите …
И логично оставките заваляха. Както е редно да се постъпи.
А в България какво правим?
Футболът ни е зле, като националният отбор не е помирисвал голямо състезание от 2004, когато начело с Пламен Марков тимът участва на злощастното Европейско в Португалия. Но тогава президент на футболния съюз всъщност не е Борислав Михайлов. Именно с възкачването на бившия вратар на шефското място през 2005 започва сухият период за футбола ни. Три пропуснати световни (с това в Бразилия) и две европейски първенства: това сочат цифрите. А когато цифрите говорят, и боговете си мълчат. Но оставки няма. Напротив, Боби Михайлов дори се хвали колко е добре българския футбол.
Каквито и дългосрочни проекти и планове да е имал в началото на мандата си през 2005, все някакви резултати трябваше да се очакват през 2014. Вместо това 2, 3 поколения играчи минаха без почти никакви успехи. Да не говорим, че Димитър Бербатов, най-голямата звезда на футбола ни в този момент, отдавна не е част от националния отбор.
Боби Михайлов обаче продължава да вижда положителните неща в родната действителност. Къде са те обаче? В разораните терени, на които са принудени да тренират и играят половината отбори в „елитната“ А група или в безнадеждното състояние, в което са изпаднали голяма част от клубовете?
Кое му е добре, само той си знае. А за това дали има съвест и морал, можете сами да прецените.
