„Не съм мюсюлманин, но знам, че тероризмът няма нищо общо с исляма, нито с арабската култура“ – казва за себе си Ибраим Маалуф, френски тромпетист от ливански произход. В навечерието на 40-ия си рожден ден си подари албум „40 мелодии“. Свири ги предимно в дуо с китариста си Франсуа Делпорт. Както е редно на рожден ден, кани и специални гости. Стинг е един от тях, но като китарист, а не певец, подобно на Ришар Бона. Двама кубински познайници – Алфредо Родригес и Артуро Сандовал представят карибската страна на джаза, а балканските кларинети са съответно базираният в Щатите сайдмен на Ерик Трюфа, Хюсню Сенлендириджи и един от музикантите на Вангелис, Василис Салеас. Идеята за световните звучности около Маалуф би била непълна без Трилок Гурту и Маркъс Милър.
Ибраим Маалуф отдавна се е доказал като генератор на добри вибрации – той бе в основата на честването на Далида. Е, след като негова студентка го обвини, че няма успех в кариерата си, защото му е отказала, той бе осъден на 4 години условно, когато решава да се откаже от тромпета и от кариерата си. Явно и мерните единици при него са приблизителни – без да са обявени като бонус тракове, имаме общо 43 мелодии. Някои от тях са от саундтракове, но повечето са част от албумите му, включително „Симфонията на Леванта“, за която тук също сме говорили. Албумът има интимо звучене, но не омръзва, нито размеква. Кедровият му аромат не е като в агресивен мъжки парфюм, мускатовите нишки са фини, а далечният солен дъх носи прохлада и вечерна свежест, нужни при слушането му в топли сезони. Трите нови композиции се вписват в настроението и си личи, че работата на музикантите по време на първата самоизолация е била на един дъх. Сред парчетата няма как да не откроим първия прочит на „Бейрут“, която е написана преди да навърши 16 и винаги кара публиката да настръхва (напомняме, че един от най-многолюдните джаз-концерти в зала за рок-звезди е именно негов).
„Не съм страдал много кои парчета да включа и кои – не“ – признава композиторът и тромпетистът при представянето си пред шепа приятели в края на октомври в малкия парижки клуб „Дюк де Ломбар“ на едноименната улица. „Мислех, че това ще си е само мой подарък, но май и други ще им хареса да го чуят“ – продължава с шегите и ако пандемията не изиграе отново лоша шега, може би ще рискува с няколко малки концерта в Париж. „Добре, че не захвърлих тромпета – той е единственото наследство от баща ми. А ако бях спрял да свиря, от мен нямаше да остане нищо.
“Въпреки че понякога твърди, че не обича тромпета и се забавлява истински само като е на пианото, албумът доказва обратното – Ибраим Маалуф е сред по-малко познатите тук, но сред най-добрите и интересни тромпетисти. Има за какво да казва, че това е най-добрият му албум, който го е сдобрил с тромпета и го кара да се чувства горд.
