Помните ли как, когато бяхме малки хлапета, откривахме случайно в шкафчетата на своите баби модни списания? Най-често донесени по някакъв тайнствен начин от енигматична страна с име Чехословакия. В тези журнали от средата на 70-те, ако върнете лентата, ще се сетите за елегантни спортни фигури на вталени дами и господа. Изчистени, монохромни цветове, леко скъсени в крачолите панталони и ефектни изражения по лицата на моделите. На фона на леко смъкнатите 90-арски години, тези тенденции в детските ни глави изглеждаха съвсем чужди. Още повече, че никога досега не бяхме срещали по подобен начин спретнати хора.
Но мъдрите и опитните често припомнят – модата се повтаря на всеки 30-40 години. Наглед забравени виждания сякаш циклично, заедно със смяната на поколенията, се преосмислят и отново влизат в обществения, дневен сюжет. И, ако дрехите са видимият израз на споделената закономерност, то музиката се явява звуковият еквивалент на новото/старо модерно.
Вярваме че, ако ви дадем бял лист и не сте заети със следеното на популярни личности в лилаво-оранжевата мрежа, лесно ще попълните значителен брой артисти с влияние от предишни епохи. В последно време ярки примери са генгста – поп таланта The Weeknd, влудяващите рокаджии от бандата Greta Van Fleet, че дори и Dua Lipa, ако щете с нейните постоянни обръщания през рамо ту към фънки 80-те, ту към поп наследството от 90-те на вечната кралица в стила Мадона.
Разхождайки се из десетилетията, и по-конкретно в началото на хипарските 70’, неизбежно кривваме в лондонската действителност на квартала Сохо. Там в прочутото студио Тридент, през късната есен на 71-а година, едва 24 годишният Дейвид Бауи се подготвя за сесия по своя пети студиен запис. За нея екстравагантният артист с разноцветен поглед е измислил свое необичайно алтер его. Герой с футуристичното име – Ziggy Stardust – бисексуална личност с рокендрол аура, изпратена на Земята, за да я спаси от предстоящо апокалиптично бедствие. Историята на Ziggy, развита в двете части на тавата, е впечатляваща и драматична. Първоначално героят на Бауи, със своите магически способности, прелъстява земляните. Убеждава ги да му бъдат верни и да го последват. Славата на “Спасителя” обаче придобива неконтролируеми размери. До такава степен, че популярността се превръща в причина за смъртта на звездния пътешественик.
Историята на Ziggy Stardust и неговата рокендрол банда Тhe Spiders from Mars може да бъде разтълкувана колкото абстрактна, толкова и като тотално пророческа. Мащабите на поклонническата любов погубват буквално и преносно плеяда от артистични таланти. Започвайки с Кралете на рока и попа – Елвис Пресли и Майкъл Джексън (мистериозно свързани с дъщерята на Елвис – Лиза-Мари), преминавайки през ангелите на алтернативата – Иън Къртис, Джон Ленън, Кърт Кобейн и Майкъл Хътчисън и стигайки до непрежалимите – Крис Корнел и Честър Бенингтън. Сигурни сме, че пропускаме някого. Към всички тях решава да се завърне и един наглед напълно неочакван поклонник.
Джеси Джеймс Ръдърфорд, роден през лятото на 91-а година в китния район на Голям Лос Анджелис – Нюбъри парк, е музикант, обожател и възхитителен имитатор на Елвис в ранните си детски години. Младежът винаги е знаел, каква ще бъде съдбата му. А именно самият той да се превърне в тотален идол за новото “емо” поколение на второто десетилетие на 2000-та. Потенциалът на сформираната по негово предложение група не познава граници. Кръщават се The Neighbourhood (британският правопис никак не е случаен). Oще с първите акорди, приглушените вокали и черно-бялата атмосфера на иконичните сингли “Female Robbery” и “Sweater Weather” абстрактната банда приковава вниманието на фенове и музикалната критика.
Кариерата на Джеси и компания се превръща в скоростно японско влакче. Песни след песни, проекти след проекти и безкрайно количество концерти, срещи с фенове по всички възможни континенти от тази галактика. Преди да посегне към китарата, за да разработва нови идеи за албум номер 4 на The Neighbourhood, фронтменът си задава въпроси, които го задавят в размисли. Джеси признава: “Потърсих отговор на съществените, наглед прекалено логични питания: “Какво е мнението ми за нашата музика, за групата, за хората в нея, за феновете ни…?”. Страшното е, че осъзнах как нямам представа, какво действително мисля по всичко това. “.
Калифорниецът пребледнява, изплашва се до смърт. Взима генерално решение. Може би, единственото правилно. Решава да изчезне от света за 9 месеца. Прекъсва всякаква интернет комуникация. Слага огромен “хикс” на чуждите мнения. Изолира се без да му е нужна пандемия. За всеки случай прибавя към багажа любимата акустична китара, записвачка и нови перца. Всяка следваща идея добавя щрихи към развитието на въображаем образ. Кръщава го Chip Chrome. Външният му вид трудно напомня за Джеси. Със своя спортен костюм, сребрист грим и шаржови светлосенки водещият човек в The Neighbourhood заживява свой свят.
При създаването на своето алтер его калифорниецът разказва, че силно се вдъхновява от Ziggy Stardust. Неговият Chip Chrome обаче рефлектира модерните времена. “Бауи беше Ziggy, а той беше герой със силно изразена пристрастеност към психотропните вещества. Моят персонаж също е продукт на зависимост. Този път към интернета и социалните мрежи. “. Резултатът от трансформацията е най-зрелият концептуален запис на Джеси и неговата нова фиктивна група The Mono-Tones. В него 5-орката от Калифорния доброволно се отказва от синтпоп идеите в полза на далеч по-лежащия им автентичен звук на Западния бряг.
В следващите редове ще споделим малко усещания за всички 11 песни в новия албум на The Neighbourhood. Така, както би трябвало да се слуша. С отворено сърце и уши за предстоящото, с фокус към елегантните детайли в композициите – наглед небрежни и монотонни, но в същото време подводни и неочаквани, като спорадични течове в новата метролиния на София.
Началото на записа е за инструментал. Кръстен е на разказвача – Chip Chrome. Първите секунди от него настройват слушателя за експеримент. Призовават го да се абстрахира от сегашния свят. Да се приготви за различни неща. “
Първата пълнокръвна песен в записа “Pretty Boy” ни насочва към любимите на The Neighbourhood теми – любов…. с добавената стойност на проклятието, разбира се. Джеси Ръдърфорд рисува смело пласт след пласт на платното. Дотолкова е вглъбен, че забравя да повтори припева:
“Дори, ако земята се разтърси в този миг и момент,
ти си онова нещо, което си заслужава да взема с мен”.
Признание, избродирано върху кадифе от характерната инди бленда на вокала. Различното тук са напудрените псайхъделик елементи в хармониите.
Винтидж преживяването се превръща в тенденция с песен номер 3 в записа. Може би най-динамичната песен в целия проект се казва “Lost in Translation” и започва с неонов семпъл. Бързата проверка ни отвежда до R&B бижуто “Wish That You Were mine” на The Manhattans. Красотата на мелодията ни кара да поставим The Neighbourhood редом на тропик-китарите и хип-хоп/бийт звученето на лидера Кевин Паркър от Tame Impala. Песента “Lost in Translation” напомня на позитивен химн в края или в разгара на изумително труден период за технологичното човечество.
Приповдигнатото настроение прелива в магнетична бас линия. Феерични вокали, люлеещи отблясъци от корпуса на космическия кораб на героя Chip Chrome. Персонажът сякаш добре е проучил китарната музика на земляните в последно време. По използваните рикоширащи китарни средни акорди си личи – харесва много английските му колеги от Foals. Енергията, осмислената агресия в рифовете се подават изпод одеялото на ефирния монохромен звук. Всичко си е на мястото в този трак – “Devil’s Advocate”.
Не особено креативно, но все пак симпатично, дяволът ни превежда към ада и неговите води. Или големи вълни, както се казва песента – “Hell or High Water”.
Темпото на албума съвсем спада в композицията “Cherry Flavoured”. Тази особеност обаче дава възможност на слушателя да се наслади с притворени очи на красивите съчетания в мелодията, отсвирите и хармониите. Жужащите китари и перкусии добавят към насладата. А, за да опровергаем критиката за еднотипност, ви предлагаме заедно да чуем изненадващия диско, обърнат навътре оттенък на парчето.
Да посветиш песен на съответния персонаж е нещо задължително. Но да кръстиш песен на неговата група?! Това вече изглежда нововъведение. Кратък инструментал, с много гласове в главата на Chip Chrome, слага точка на безспорно по-силната половина от албума.
И докато го пиша, тръгва в слушалките песен номер 8. “BooHoo” демонстрира, че R’n’B и нейните модерни напеви и излияние хич не са чужди на The Neighbourhood. Приказен инструментал, меки вокали на припевите и подходящия речитатив от Джеси Ръдърфорд, там, където му отива.
Емоционалността блика и от финалната тройка в четвъртия студиен проект на групата от Калифорния. С изключително фино чувство към деликатния свят, в който всеки от нас живее днес, те ни дават възможност да погледнем зад завесите на успеха. Там се крие спокойно уединение, същата борба за идентичност и приглушена любов.
Дарете си ги още веднъж с целия “Chip Chrome & The Mono-Tones” на порасналите на няколко века The Neighbourhood.
