Между 1977 г., когато е създаден, и наши дни, центърът Помпиду в Париж успява да се превърне в третата най-посещавана институция във Франция след Лувъра и Айфеловата кула. Разположен в квартала Бобур и поради това често наричан просто център Бобур, той е създаден във време, когато упадъкът на Париж като културна столица на света, заместен от Ню Йорк, вече е факт и то вследствие на множеството музеи и институции, създадени в Щатите в края на XIX и началото на XX век със същото или подобно желание – Америка да се превърне в културна страна, в която изкуството и културата не са безсъдържателни понятия, идещи само и единствено от Стария свят. Наричаме Помпиду президентски музей, именно защото тогавашният френски президент Жорж Помпиду, казва следното:
„Силно желая Париж да притежава културен център, по облика на създадените в САЩ; той да бъде едновременно музей и творчески арт център, където пластичните изкуства съжителстват с музиката, киното, книгите, аудиовизуалните творения и т.н. Музеят може да бъде само на модерното изкуство, понеже вече имаме Лувъра. Творческият център, разбира се, ще бъде посветен на модерни проекти и ще се развива постоянно. Библиотеката ще привлече хиляди читатели, които едновременно ще бъдат в контакт с изкуството.”
Изглежда, съгласно горния цитат, че музеят (и това е нещо, което вече сме казвали тук-там из поредицата Виж музея) като цяло не е променил един от основните си принципи още от времето на първите създадени в Европа институции – достъп до културата и възможност за влияние в същата тази култура. Институция, която притежава оперативност и в полето на историческата памет за културата, и в полето на съ-временните на музея културни процеси. От тук и динамиката, която културните институции по света си обменят и която не признава географските или езиковите граници.
В самото начало плановете са били Помпиду да включва в себе си Музей на модерното изкуство, обществена библиотека и Център за индустриално творчество, но през 1971 г. Жорж Помпиду предлага да бъде добавен и Център за музикално изкуство, който да прерасне в Институт за изследвания и акустична / музикална координация (IRCAM). За построяването на центъра е обявен международен архитектурен конкурс, който привлича 681 участници от 49 страни по света. Конкурсът е спечелен от общ проект на трима сравнително непознати архитекти – британецът Ричард Роджърс и италианците Ренцо Пиано и Джанфранко Франчини, а сградата, първоначално сравнявана с петролна рафинерия (далеч не неоснователно, поне според нас) днес е една от иконичните за Париж сгради.
Всичко, което трябва да е скрито в една сграда, при Помпиду е видимо, бихме казали оголено, съблечено – причина в Париж да я наричат Св. Богородица на тръбопроводите и самата тя построена в отговор на промяна в културността на нацията по онова време, резкия спад на четенето като човешка и културна практика, и изобщо – немалко неща, които са били проблемни за тогавашната френска културна политика (звучи познато, нали?). Помпиду е еманация на желанието на френския президент да съобщи също така, че културата е за всички – твърдение, което трябва да се изказва предпазливо и само от хора, добре познаващи културата. Интересно е, че съществена роля в изграждането на центъра има не само самият Жорж Помпиду, но също така и съпругата му Клод, филантроп, чийто принос във френския артистичен живот от онези години, дори след като мандатът на съпруга ѝ изтича, е бил значителен.
През 70-те и 80-те центърът заема своето място на културната карта на Европа и света с влиятелните изложби Париж – Ню Йорк, Париж – Берлин, Париж – Москва, Париж – Париж, и още по-впечатляващите, поне като заглавия – Виена – раждането на века, Спомени от бъдещето, Магьосниците на Земята и други. Всичко това бързо издига Помпиду до лидерско място в света на модерното и съвременното изкуство. Важно е да отбележим, че дейността му далеч не се ограничава с излагане на постоянни експозиции, напротив. През 90-те Помпиду е затворен за две години за ремонт, който удвоява пространството на музея, така че постоянните експозиции са много по-богати и оттогава се обновяват на полугодие. А всичко друго е експериментализъм, работилници, филми, музика, концерти, пърформанси и премиери. Накратко – център, кипящ от живот. Знаково, той отваря врати на 1 януари 2000 г. и в течение на цялата година е бил посещаван от средно по 16 000 души на ден. Преди ограничаването на музейните и обществени събития в последните месеци, Помпиду е бил посещаван от повече от 3,5 милиона души годишно.
В центъра се помещава Националният музей на модерното изкуство, чиято сбирка от творби отстъпва само на колекциите на Метрополитан – 45 000 творби, създадени от началото на миналия век до днес. Заделени са зали за поп арта, за arte povera, както и за отделни творци като Ив Клайн и Жан Дюбюфе. В раздела за модерно изкуство можем да видим зали, посветени на кубизма и фовизма, а Пикасо, Шагал, Анри Матис и Кандински са водещи в тези експозиции. Сред множеството изложени скулптури централни за колекциите са източените фигури на Алберто Джакомети, а в последните десетилетия експозициите се обогатяват от все повече мебели и творби на вътрешния дизайн, както и от видеоинсталации и пърформанси. В приземния етаж на Помпиду можете да видите и ателието на скулптура от румънски произход Константин Брънкуш (Бранкузи), който го завещава на френската държава. В него непокътнати стоят скиците и оригинали на отливките на Бранкузи.
Сред важните и влиятелни експозиции на Помпиду от последните години можем да срещнем ретроспективни изложби, посветени на отделен творец. Такава например е тази, посветена на пъстрия британец Дейвид Хокни или дори изложбата на един от най-признатите японски архитекти – Тадао Андо. Такава е и изложбата Paris !, посветена на Кристо и Жан-Клод, която е започнала на 1 юли и ще продължи до края на август, с точно фиксирани часове за посещения – между 3 и 5 следобед. Днес Помпиду, както немалко музеи по света, за някои от които и ние разказахме, организира онлайн посещения, именувани с хаштага #pompidouVIP и организирани като серии от подкастове, препращащи към виртуалното пространство, в което центърът живее активно.
