Началото на музея Гугенхайм е повече от скромно – първите му колекции стават публични за посетители в началото на 30-те години на XX век и то не къде да е, а в апартамент в луксозния нюйоркски Plaza Hotel, обитаван по онова време от основателя на музея – Соломон Гугенхайм. Вече свикнахме, че големите американски музеи – и Гети, и музеят Frick – са започнали като частни колекции на богати щатски фамилии, обикновено замогнали сe в разгара или към края на Златното за Щатите (особено за северните щати) време след средата на XIX век. В случая със семейство Гугенхайм наистина става въпрос за злато – Соломон е основател на Yukon Gold Company, а както се оказва – той не копае само в Щатите, а и в Мексико, и в Латинска Америка.
Соломон започва да колекционира изкуство, създадено преди XVIII век през 1890 г., а през 1919 г. тази дейност се превръща в основното му занимание, след като се оттегля от бизнеса си. В средата на 20-те години той се запознава с баронеса Хила фон Ребай и двамата заедно посещават студиото на Василий Кандински в Германия, от когото Соломон започва да купува и то в годината, в която решава да излага закупеното в апартамента си. Така неусетно интересът на Гугенхайм се прехвърля от старите майстори към нови авангардни творци. През 1937 г. той основава Фондацията Соломон Р. Гугенхайм, а през 1939 г. отваря врати и Museum of Non-Objective Painting. Той много бързо обогатява колекциите си неимоверно много, така че още през 1943 г. се налага да бъде построена сграда. Работата е възложена на архитекта Франк Лойд Райт, но музеят в сегашната си, иконична за Ню Йорк сграда, отваря врати чак през 1959 г., десет години след смъртта на основателя си и половин година след смъртта на своя проектант.
По времето, в което Соломон започва да събира изкуство, авангардните произведения като тези на Кандински, Шагал или Паул Клее не са така познати, особено в Щатите, а и като цяло ексцентричната му колекция популяризира немалко нестандартни за годините си експериментатори – това са Рудолф Бауер, Алис Мейсън, Ото Небел, Ролф Скарлет и други, все последователи на Кандински. Разбира се, със същия успех можем да наречем музея не авангарден, а абстрактен, доколкото терминът non-objective art се отнася като цяло към абстрактното изкуство, на което изглежда се посвещава Гугенхайм.
Днес музеят има няколко сгради на три отделни континента, чиято история също е повече от вълнуваща. Красива и още по-необичайна от тази в Ню Йорк е сградата на музея в Билбао, построена в края на 90-те, а тази в Абу Даби, все още строяща се, изглежда зашеметяващо на снимките от сайта на музея. Венецианският клон на Гугенхайм обаче е с доволно стара история, която е вървяла паралелно с историята на Соломон и е свързана с неговата племенница Пеги Гугенхайм. Пеги, за известно време съпруга на сюрреалиста Макс Ернст преди той да срещне Доротеа Танинг, отваря първата си галерия в Лондон през 1938 г., а интересите ѝ на колекционер по онова време се съсредоточават главно в абстрактното и сюрреалистичното изкуство. През 1942 г. тя отваря галерия и в Ню Йорк, а днес съществуващите три музея си обменят експонати за експозициите и изложбите си.
Казват, че всъщност музеят в Ню Йорк и неговата сграда не са добро място да бъдат правени изложби. Стените на спираловидната рампа далеч не са вертикални и закачането на картини по тях не е лека задача. Същото се отнася и за пода ѝ, който сякаш се движи, а някои го оприличават на „най-близкото до кръговата география на ада“. Изглежда никой поставен в музея вертикален обект няма да може да изглежда вертикален. Това обаче не пречи сградата да е една от отличителните сгради за Ню Йорк, а от 2008 г. и за Щатите изобщо (чисто институционално, разбира се). През юли 2019 г. тя, заедно с още осем други, проектирани от Франк Лойд Райт сгради, е включена в списъка с обекти на Световното наследство на ЮНЕСКО под общото име „Архитектурата на XX век на Франк Лойд Райт“.
Колекциите? В годините Гугенхайм се сдобива с много повече от само абстрактно или сюрреалистично изкуство. Всъщност обхватът на тези термини, както добре знаем, се променя с времето. През 1992 г. например Фондация Робърт Мейпълторп дарява 200 от най-добрите работи на фотографа, починал в края на 80-те. В средата на 80-те пък музеят започва проекта си „Works and Process“, включващ имена като Филип Глас и Стив Райх. Дали и доколко той остава място за авангардни творци вероятно можете да видите на живо, а повече за историята му и колекциите му – във виртуалните разходки.
