Скални манастири в България има на няколко места – край Русе са Ивановите скални църкви, скални манастири има по черноморското крайбрежие – Аладжа манастир близо до Златни пясъци, но и в другия край на България – Алботинският скален манастир край Видин. Много манастири има край река Русенски лом, но тези на шуменското плато, които събирателно наричаме шуменски скални манастири, не отстъпват нито по брой, нито по древност, някои от тях дори не могат да бъдат достигнати от хора без екипировка, а за други са изградени допълнителни стълбищни съоръжения за достъп.
Въпреки тези съоръжения и може би заради оттеглянето днес от света на тишината и съзерцанието като modus vivendi тeзи скални манастири тънат в известна забрава и запустение – факт, който трудно ще променим. Построени между XII и XIV век от монаси исихасти, разцветът на манастирите по платото започва след 1360 г., когато Иван-Александър официално признава исихазма. Манастирите, издълбани в скалите на платото, са разположени по южните и югоизточните му склонове. Достъп по маркирани пътеки има до Ханкрумския, Костадиновия и Дивдядовския манастир. Осмарските манастири се намират в местността „Осмарски боаз“ северно от село Осмар, два се намират в „Троицкия боаз“ над село Троица, Ханкрумовският манастир се намира в „Калугер боаз“, а Дивдядовският над шуменския квартал Дивдядово.
Мястото на манастирите като свидетелства за религиозния и културен живот по времето на Второто българско царство днес изглежда забравено и незначително и още веднъж посочва, че човешката памет е кратка или поне лесно подлежи на преразглеждане. Абсолютната забрава на ценностите, които са движели тези монаси по пътя им към духовно пречистване тук минава през липсата на достатъчно грижа за скалните манастири и говори именно за това – че малко помним, а когато призовем паметта си, тя често се оказва недостатъчна, частична или подвластна на множество масови интерпретации.
Най-големият манастир в групата храмове и светилища по шуменското плато е Костадиновият манастир, чийто вход е на височина около 8-10 м, издълбан в отвесна скала. През 2011 г. е изградена метална стълба, която да замени съществувалата до тогава дървена и така да улесни достъпа до обителта. Има предположения, че името на манастира е било „Св. св. Константин и Елена“, а днес могат да бъдат видени запазени фрагменти от стенописи и олтар, както и три метални самоделни камбани, закрепени до отвора на помещението. В едното от двете основни помещения се намира църквата, а в другото – множество ниши, килии, нарове, изсечени в скалата, както и монашески гроб.
Друг голям манастир е Ханкрумският, поместен в естествена и дообработена за нуждите на монасите пещера. В едно от трите му помещения е била църквата, с добре запазен днес олтар, а достъпът до манастира е по изсечени в скалата стъпала. Манастирът е в живописна местност между градовете Шумен и Велики Преслав и до него води черен път, а изкачването е обезопасено със стоманено въже. Посещението му обаче ще донесе на днешния човек усещането за хармония, покой и вечност, към които са се стремили монасите преди няколко века. Най-труден е достъпът до Дивдядовския манастир – част от десетината му скални килии са изсечени в хоризонтална вдлъбнатина на скалата, а името на селото, сега квартал на град Шумен, се свързва с възрастен самотен монах, живял в обителта.
До манастира „Диреклията“ няма изградени стълбищни съоръжения и него можете да зърнете само отдалеч или да се покатерите, ако имате опит в това. Името му през турското дирек идва от стълб, изграден точно пред входа на килията и се предполага, че в „Диреклията“ са затваряни провинили се пред учението монаси, които не са спазвали стриктно повелите му. Троицките манастири са близо до село Троица, два, в единия от които частично е запазен надпис. По изградена екопътека можете да стигнете до скалата „Подковата“, а местните хора вярват, че само праведници могат да се справят с трудния маршрут до нея. Подобни са вярванията, свързани с камъка в ирландския замък Бларни, което още веднъж ни казва, че като цяло хората по света не се различават твърде много в стремежите си и представата си за света.
Допускането, че трудността и самотата на мястото не са свързани толкова с един външен за човек Бог, колкото с вътрешното усещане за самота, покой и медитация, ще се потвърди, ако се изкачите на скалната площадка, от която се разкрива великолепна гледка към долината на река Осмарска. Срещата с величието на природата, която човекът като че все по-малко търси заради самата нея, ще ви донесе същото, което и на исихастите, издълбали своите капсули на времето във варовиковата скала, за да стигне и до нас поне част от тяхното учение.
