„За бавното живеене и насладата от живота“ е сборник с текстове, чийто съставител, редактор, вдъхновител и двигател е Светлозар Желев – пристрастен читател, чийто живот винаги е бил свързан с книгите – книжар, издател, редактор, преподавател в СУ, водещ на рубриката „Литературен гид“ в предаването на БНТ „Библиотеката“, както и на рубрика със същото име в Бинар, директор на Центъра за книгата към НДК. За сборника, любовта към книгите, пътуването, приятелите, познанствата, думите, идеите, за споделеността във и за живота разказва той.
Светльо, каква е твоята рецепта да се живее бавно в днешния свят?
Много ми се иска да има универсална рецепта, но такава няма. Затова и в книгата “За бавното живеене и насладата от живота“ са събрани много различни гледни точки, идеи, рецепти, лични истории. Моята рецепта е проста – да обръщам колкото може повече внимание на хората и нещата, които обичам, на красотата около мен, на малките дребни ежедневни проблясъци светлина и изящество, които ни заобикалят, но често очите и ума ни са затворени за тях. Цъфналото дръвче, котката, която се излежава на слънце пред блока, залезът на София, малките графити, пръснати из градската ни среда, дете, което си играе, красива сграда, елемент. За да можем да забавим, имаме нужда от неща, които да ни дадат нужната хармония и баланс, които да уравновесят забързаните делници. Моите три неща са книгите, приятелите и пътуването. Чета всеки ден, чувам се, пиша си или се виждам с приятели всеки ден, и планирам следващо пътуване всеки ден. Това са моите средства за медитация и успокояване.
Кога и как се появи идеята за сборника и кои са авторите в него, които изговарят тази житейска философия през текстовете си?
Идеята се появи в началото на ноември миналата година. Избистри се много бързо в съзнанието ми и веднага писах на хората, които исках да поканя да се включат. Аз самия имам много написани текстове, интервюта, бележки върху темата, и гръбнакът на книгата се оформи дори по-бързо отколкото се очаква от една книга за бавното. Почти всички откликнаха веднага, някои, за съжаление не успяха да се включат заради различни обстоятелства, но се надявам да имат възможност в бъдеще да го направят в едно издание „Бавното за напреднали“, защо не?
В книгата влязоха 4 интервюта, които през годините са правили с мен Бела Чолакова, Адрияна Гюзелева, Биляна Димова и Ивайло Александров, разговори с Александрина Пендачанска, Роси Георгиева и Веселин Савов, които направихме специално за книгата, и текстове на Неделя Щонова, Ирина Тенчева, Капка Касабова, Петя Щифлер, Гергана Турийска, Марина Кузманова – Мамма, Иво Иванов, Георги Господинов, Георги Тошев, Христо Блажев, Дамян Дамянов, Любен Дилов-син, Димитър Павлов, Радослав Бимбалов. Текстовете са много различни, има поезия, художествена проза, есеистични текстове, спомени и кратки форми. Сигурен съм, че ще намерите много неща, които да ви харесат и да са ви полезни.
Има ли текст в книгата, който цениш особено много и ще има ли тя премиера, когато отново започнем да организираме и посещаваме такива събития?
Всички текстове, и моите, и на другите хора са ми много близки до сърцето. Дори и тези, които не споделят напълно моята лична философия за бавното, защото има такива. Не мога да отлича някой, който ценя повече, всички си струват всяка дума. Радвам се, че успях да срещна читателите с хора като Роси Георгиева, световен модел, която живее в Хонконг, Петя Щифлер, която живее в Швейцария, Александрина Пендачанска, оперната прима, която също не е толкова позната извън блестящата си световна оперна кариера, с Веселин Савов, ерудит и познавач на киното, виното и книгите, с Радослав Бимбалов, прекрасен разказвач, които специално за книгата написа затрогващата лична история „Татко“, но познат още от „Замунда Банана Бенд“ и като основател на рекламната агенция „The Smarts”. Те са по-малко популярни на широката публика, но много ценни, умни, талантливи, добри хора.
И, разбира се, представяне ще има. При първа възможност. По принцип, още през февруари, от издателството запазиха „Перото“ за премиера на книгата на… 14 май. Денят след официалното приключване на извънредното положение. Дано е така. Ако законът го позволява, и „Перото“ е отворено, може пък и още тогава да направим нещо.
Времето е относително понятие и за много хора то никога не стига. Как твоето бавно живеене ти дава повече време?
Времето е едно и също винаги, поне по физичните закони на нашата позната Вселена. Усещането за време обаче, е нещо относително. Денонощието има 24 часа, но от нас зависи как ще ги оползотворим, как ще ги разпределим, колко време ще отделим на нещата, които обичаме, с какво чувство и емоция подхождаме към работата си, как намираме малките късчета красота и удоволствие дори в рутинните ни занимания. Много хора казват, че нямат време да четат. А за какво друго използват времето си? Дано да е за неща, които истински обичат и те им осигуряват онова забавяне, от което имаме нужда. Нито секунда, която посвещавам на четенето, приятелите, близките, пътуванията, не е загубена. Тя е спечелена и умножена по 100, по 1000. Намерете и вие вашите забавители, и времето ще стане най-простото нещо.
Как, кога и защо четеш? Има ли ритуал твоето четене?
Чета всеки ден. Чел съм къде ли не. Винаги чета вечер, почти винаги рано сутрин, и много често през деня. В събота и неделя основно чета. Чета за удоволствие, но още повече по работа. Понякога по 3 – 4 книги на ден, за съжаление. Казвам за съжаление, защото четенето по работа не е същото като четенето за удоволствие. Бавното четене е истинското четене. Но и то като бавното живеене е въпрос на лична скорост. Аз чета много бързо, умение усвоено през годините, няма някаква система, просто толкова много обичах да чета като малък, че исках още, и още, и още. Но да се насладиш на една книга, да се връщаш назад, да прочетеш отново изречение или израз, които са ти харесали, да ги обмислиш, да повъртиш думите като вкусна хапка в устата си, ето това е истинската наслада от четенето за мен. За съжаление, когато чета по работа, за рецензия, мнение, или чисто информативно, нямам време за това, и често, когато чета наистина добра книга, но бързо, изпитвам болезнена горчивина. После си оправям вкуса с четене за удоволствие. Чета най-много вкъщи, навсякъде из апартамента ни – в хола, в спалнята, в кухнята, чета в метрото, понякога чета и в офиса ми, по работа. Чел съм на три континента, в около 30 държави.
Книгите ни събират и ни споделят един с друг. Кои са книгите, които са събрали теб с ценни приятелства или дори със самия теб?
Чудесен въпрос, между другото има цяла глава в книгата именно за това. Казва се „Книгите, начин на употреба, или Приключенията на един читател в книжния свят“, и в нея разказвам за много от литературните ми срещи, едно пътешествие по рафтовете на библиотеката ми. Ще ви отговоря с един откъс от тази глава:
„Забелязвам „Мary Shelley’s Frankenstein“, оригиналното издание на Penguin Classics, на английски. Надписано ми е от авторката на предговора към книгата Елизабет Костова – един от най-близките на сърцето и живота ми хора, човек, на когото дължа изключително много. С нейните деликатност, изтънченост, посвещение на литературата, с нейните доброта, изящество, приятелство, съпричастност към България и българската литература, с всички усилия, които положи през последните 13 години през фондацията „Елизабет Костова“, за това България да бъде поставена на световната литературна карта и българската литература и българските писатели да станат известни в англоезичния свят, нещо, което дори не можем да си представим колко ценно и важно е. От нея имам няколко книги с посвещение. Естествено, първата от тях е „Историкът“, нейният роман, благодарение на който се запознахме и който издадох. Имам и изключителни библиофилски издания на „Историкът“ и „Крадци на лебеди“, излезли само в по сто бройки, едни от най-ценните книги в колекцията ми – тях писателката ми ги подари преди години. Книгите могат да създадат приятелство за цял живот, могат да породят и това, което се случи във и чрез фондация „Елизабет Костова“ – над 300 писатели от САЩ, Великобритания, Япония, Филипините, Нигерия, Белгия, Швеция бяха в България; литературни критици, редактори, издатели, преводачи, поети, издания на най-важните литературни медии в англоезичния свят, посветени на българската литература; повече от 10 книги, издадени в САЩ и Великобритания; 12 семинара по творческо писане; наградата „Кръстан Дянков“ за превод от английски на български език; срещи с български автори в Ню Йорк; международни изложения, резиденции, връзки. И в основата на всичко това е само една тривиална литературна среща между писателка и издател.“
Местата, на които живееш бавно са… Има ли от тях в сборника?
О, да! Както казах, пътуването за мен е едно от най-важните неща, които ми осигуряват хармонията и спокойствието да продължавам напред. Пътят е в основата на живота. Имам много любими места – верандата на „Диаманти“ в Созопол, Боженци, Бари Готик в Барселона, Брюж и Гент, Брасхаат в Белгия, Казимйеж в Краков, Сохо в Лондон, Маре и Латинския квартал в Париж. И тук ще ви отговоря с още един цитат от книгата, за такова любимо и важно за мен място, което, както и всички други места, е свързано с любими хора:
„Бих искал да мога да напиша стихотворение. За небето над Тасос, за изгорената земя, за морето, което говори на толкова езици. За терасата на таверната на Тасо и самия Тасо, за танците до 3 часа, за светлините на лодката в нощта, за колумбиеца Тил, полугъркинята Кейси, албанеца Яни, киприотката Йоана, американеца Кристофър, турчина Сердар, роден в Босна, за рибаря Стаматис, за текста, който прочете първата вечер на литературния фестивал Натали, за поезията на Янис Рицос, за разговорите за Кавафис, Сеферис и Елитис, за светлината на Егея, за цикадите, за трите плажа на Алики, за каменните улички и покриви на Теологос, за сервитьора Димитри, за отнесената усмивка на Анабел, за мъдростта на Кирил, за безкрайната финост на Елизабет, за приятеля Джеръми, за дъжда, слънцето и вятъра. Но нека оставя това на времето.
Просто ми липсват.“
Ще ни научат ли последните събития да живеем бавно и да „четем“ бавно света около нас и останалите?
Дано. Ако не успеем, нищо добро не ни чака. Смъртта е добър учител, кара ни да се наслаждаваме на живота, ако не сме парализирани от страх пред нея. Ето това трябва да разберем, уроците, а не пораженията, възможностите в кризата, а не разрушението на цивилизацията и човещината. След тази криза със сигурност ще имаме нужда от нова парадигма в политическите, обществените, социалните и икономическите ни отношения. Пожертвано беше много, дори свободата, в страха от смъртта. Много власт беше консумирана от елити, които не показаха с нищо, че са достойни за това, нито с реакцията си, нито с комуникацията им с хората, нито с управленските си решения. Но в страха си хората им връчиха доверието и свободата си, лишиха се от разума и правата си. Дано след това бързо се отърсим от парализата и положим всички усилия да придвижим напред човечеството, в правилната посока, на разума, на хуманността, емпатията и общия просперитет. Можем.
