Не, Рефри не е сайдмен на Росалия. Нито на Силвия Перес, нито на Албер Пла. Рефри е много повече от аранжор, продуцент и китарист. Той има необходимите две качества на музикант – успешен за едни, неоценен за други и автентичен за трети. Първото е вкус, другото (нарочно не става дума за второ) – нюх. Така той прави максимална видимостта на гласове като Силвия, Росио Маркес (двете гостували ни в София, първата – дори преди да го срещне и да стане звезда в родината си). С Росалия нещата са различни предвид намесата на мейджър, който предопредели последващото ѝ развитие (за едни) и регрес (за други). След раздялата с кариерно-ориентираната певица, Рефри продуцира албуми на представители на т.н. автори-изпълнители, категория отвъд модите в Испания, Франция, Италия и Португалия – Албер Пла, Ниньо де Елче, Родриго Куевас, Луиза Собрал.
Затова няма място за учудване на поредната му музикална авантюра с Лина, младият глас на пост-фадото, ако е допустимо да се говори така, макар и на границата на почтителното. Подобни опити за отвъдгранични негови превъплъщения сме имали щастието да гледаме и тук: фламенко-фадистите „Фадо виоладо“ и транскултуралния Антонио Замбужо с предишния хор на носителя на „Грами“ Георги Петков. Или поне да слушаме редовно в стрийм „Дуенде“ гласа на Камане с пианото на джазмена Марио Лагиня и джаз-вокалистката Мария Мендес, ако говорим за най-скорошните примери на подобен подход. Който не е от вчера – самата икона Амалия Родригеш, още в 1972-а записва със саксофониста Дон Байъс невероятния „Encontro“. Така че критиците, които се опасяват от реакциите на хард-феновете на Амалия, чийто репертоар е взаимстван от Лина и Рефри, могат да се поотърсят от предубежденията си.
Такива със сигурност липсват на Рефри, който заменя фадо-китарата (има я само във финала „Voz Amália de nós“) с минималистично пиано, за да може гласът да бъде хем близък, хем повдигнат. Особено с включването и на Роланд и Мууг синтезатори („Os meus olhos são dois círios“), които в дъбинга се разливат като устието на Тежо, гледано от червения мост на изхода или входа на Лисабон, в зависимост дали току-що сте кацнали или със съжаление ви предстои да излетите обратно. Лина на моменти пее с малко дилей („Barco negro“, „Os meus olhos são dois círios“), но не и във височините, когато няма и помен от реверберация. Защото това е мястото на аранжимента и акомпанимента, подписани от естет като Рефри.
Преди излизането на албума Лина и Рефри участват в 25-ото издание на фестивала „Мар де мусикас“ в Картахена със специално внимание към Португалия. Там те са познати от предната година от спектакъла им с Росалия. Гледайки ги с акустичното пиано и дълбоките електронни звуци, можем да си дадем сметка за огромната работа по изпипването на студийния албум. В него присъства отдадеността от сцената, но без разсейващите аудио и визуални ефекти. Пред испанската обществена телевизия Рефри казва, че няма прескачане между стилове, те са едно цяло, а Лина добавя, че само са отворили една различна врата. Пеенето е свободно, по същия начин, както когато се работи с фламенко – и двата жанра са еднакво непознати за Рефри и може би и затова подходът му не е обременен, както и верността към китарата не е ексклузивна. Щастлив, че никога не му е казвано – „стоп, дотук, вече прекали“, Раул Родригес – Рефри със сигурност е сред артистите, чието влияние остава дълго след поредното му музикално странстване.
Колкото до Лина, със сигурност театралният и оперният ѝ бекграунд оказват влияние както в подбора, така и в поднасянето на темите на Амалия Родригеш – например рядко изпълняваната „Ave Maria Fadista“. Но гласът ѝ ни най-малко не се стреми да уподобява на дивата, Лина е достатъчно завладяваща и истинска като емоции, за да бъде сравнявана, дори и добронамерено с иконата на фадото. Защото това, което правят с Рефри, нито е иконоборчество, още по-малко нео-фадо. Те просто дават нов живот на една вечна музика. Както пеят и Амалия, и Лина – „Съдба“!
