“Без суинг нищо няма смисъл.”
Има фрази, които бележат епохи. Ако търсим тази за началния период на джаза, продължил приблизително през цялата първа половина на миналия век, безспорно горните думи на Дюк Елингтън я определят най-добре. Една от най-известните му композиции казва всичко – и за същината на джаз-търсенията, и за причината след като става мейнстрийм в 30-те и 40-те младите музиканти да търсят нещо по-различно. Но до тях има още време. Сега оставаме в „златното време“, когато и относително млади радиостанции като тогавашното Радио София са включвали в програмите си „джейз“ (мерси, Архивен фонд!):
„Простете ми, ако ми липсват думи – може би ако ги изпея, ще ме разберете“. Прочутият израз на Ела Фицджералд има и свое съответствие в парчето „I’ve Got The World On A String“, любимо ни още и с Шърли Хорн, и с Боби МакФерин и Чик Кърия. Да, има парчета, които са не по-малко актуални и до ден-днешен. Както и съпътстващите ги истини, този път споделяни от двама от най-големите творци на пианото: Арт Тейтъм и Телониъс Монк. И за двамата „няма грешни ноти“. Колкото до грешките – писателят и един от първите популяризатори на джаза в Европа Борис Виан е убеден – „без джаза животът би бил една грешка“. Той всъщност конкретизира мисълта на Ницше, където става дума за музиката като цяло.
Но какво всъщност е джазът – дали европейците и американците говорят за едно и също? Луи Армстронг неколкократно твърди, че „ако питаш какво е джазът, никога няма да го разбереш“. Десетилетия по-късно Кийт Ричардс ще се пошегува, че производният рок всъщност „не е нищо друго освен джаз с хард бийт“. Сходен във вижданията си е съвременникът му, саксофонистът Сони Ролинс, за когото „джазът никога не свършва, а само продължава“ – разбира се, в различна форма. Тромпетистът Кларк Тери е по-краен: „имитирай, асимилирай, иновирай!“ Оригиналността също може да има подобен произход, колкото и парадоксално да изглежда. Лестър Йънг, друг великан сред саксофонистите, е убедителен – „можеш да имаш и тон, и техника, но без оригиналност си заникъде.“
Друга обща тема в знаменитите цитати на джазмените от зората на „дяволската музика“ до днес е тази за свободата. Един от бащите на „културната дипломация“ – Дейв Брубек, известен най-вече с многопластови творби като „Блу Рондо А ла Тюрк“, казва: „Никой диктатор не толерира джаза. Джазът е знак за завръщане на свободата. Джазът е свобода.“ Именно с такива идеи (Уилис Коноувър е сред останалите, които успяват да ги прокарат) и с участието на личности като Луи Армстронг, започват турнетата на джаза по света. Но и не на последно място се слага край на расовата сегрегация в самите Съединени щати – някак е неудобно хора като Армстронг да са ти посланици на културата, а в родината им да са „втора ръка“.
Майлз Дейвис, започнал „иконоборческия“ си поход в края на първия период от развитието на джаза, стига още по-далеч. Тръгвайки от творчеството като акт на промяна, той стига до неща, смятани понякога за крайности, като „Джазът е по-големият брат на революцията. Революцията само го следва“. Колкото до китариста Пат Мартино, той е и преход към следващия ни плейлист с израза „джазът е непрекъснатият пулс на настоящето“. И, както добавя Лу Роулс, „музиката е най-добрият комуникатор в света.“
