В един от вечните хитове „Ла Бамба“ се пее, че за да се качиш на небето трябва една голяма стълба, заедно с още една, мъничка. Породата на хвърчащите хора обаче не признава и не познава приказката за стълбата. Какво остава в музикалните спомени от темата? Всеки ще открие шейсетте с романтизма на каравелите и аерогарите, където водят децата в неделя на разходка, за да гледат как излитат и кацат другите. Погледът над Рио от самбата за самолетите, съзерцаване на траекториите на монголфиерите и накъде без Цепелина („оттука мина и си замина, о, Боже мой!“).
Няма теория на конспирациите без летящи чинии и прилежащия им екипаж. Дори и джазмени като Ела Фицджералд пеят за тях. Други не толкова градски легенди се пресътворяват от пианисти с пориви към корените си, като Андре Манукян с „Летящият суфи“ и Шай Маестро с „Летящият овчар.“ Всички от породата на хвърчащите хора, възпяти от Валери Петров с гласа на Асен Кисимов:
Днес, когато самолетите са под прицела на екозащитниците (като че ли е по-добре да летят точно без нас, с празни места на борда), тръпката не е същата. Банални като останалия транспорт, отдавна без „стюардеси Мис Одеса“, най-много да ни напомнят с тромпет ако са кацнали навреме. И то след като част от българските им пътници са изръкопляскали при докосването на пистата от колесника, дори без да изчакат и предния. Важното е, че са ползвали Stairway to heaven.
