Род Стюард е странен. Гласът му е странен, външният му вид е странен, музиката му е странна, присъствието, публичната персона, домът му, хобитата му – всичко е странно. Не е от артистите, за които знаеш какви са. Не можеш да го погледнеш за десетина минути и да го разбереш. Дори и цял живот да го следиш, пак не можеш да го хванеш. Ту е рокер, ту е блусар, ту е кънтри, R&B, фолк. Всичко е, но не в чиста форма, а във формата на Род Стюард.
За разлика от повечето големи музиканти на миналия век Род няма лошо детство. Родителите му са членове на средната класа със собствен бизнес, които гледат четирите си деца спокойно и нормално в следвоенна Британия. Няма тормоз, няма големи травми, няма спотаен гняв или страдание. Род и баща му ходят на мачове в Шотландия, двамата са привърженици на различни отбори и това е най-голямото неразбирателство помежду им. В първите си петнайсет години Стюард иска да стане професионален футболист, дори ходи няколко пъти на проби в Брендфорд, но не го взимат. Нищо страшно и си личи в музиката му. Тя е на ръба да бъде наивна, няма нищо опустошаващо в нея, няма екстремности и затова е толкова добре приет от обикновените хора, които искат просто да слушат музика близка до тях.
След като не му се получава с футбола, Род се съсредоточава върху музиката, но не съвсем. Той я приема и третира повече като хоби. Нещо, което прави, когато не работи в магазина на баща си. Голям фен е на Сам Куук и Боб Дилан и се опитва да намери средата между тях. Ще му отнеме време, но когато започва да катери класациите и е оставен да прави неговата си музика, тя ще звучи точно така – нещо между блуса и фолка, между рок и кънтри, между поп и R&B. Но засега седемнайсетгодишният Род Стюард и двайсет и три годишният Уиз Джоунс свирят по улиците на Лондон и си правят кефа. Род е на хармоника, Джоунс на китара и когато не са на работа, са по ъглите и площадите на английската столица.
И като всеки артист, който няма с какво да се бори в него, Род започва да създава обстоятелства, които да го карат да изпитва неизпитвани емоции. Той напуска работа и заедно с приятеля си започва да обикаля из Франция и Испания и да свири по улиците. Двамата спят под мостовете на Сена и пред големите катедрали на Мадрид и Барселона. Род оставя познатата сигурност на средната класа и започва да живее като човек, който няма какво да губи. След няколко ареста за дреболии е депортиран от Испания и се връща на острова, готов да прави кариера. Той е поканен в групата Стиймпакет, след като Джон Балдри го чува да свири на хармоника на гарата. На Род му отнема доста време докато се пребори със сценичната си треска и срамежливостта си. Когато групата отива на турне в Щатите, Род се крие зад колоните от притеснение и пее оттам.
Той не е типичната рок звезда, той е едно обикновено момче, на което не му е провървяло с футбола. Прекарва две години със Стиймпакет и когато групата се разпада, той е поканен в нова. Там упражнението се повтаря, но срамът вече почти го няма и Стюард започва да разбира, че ако ще го прави, трябва да е по неговия начин. Затова той подготвя соло кариера, на която ще ѝ отнеме пет години, за да се развие и да се превърне в това, което е искал. Третата му група има огромен успех, но отново не е точно това, което той иска. И докато Faces правят турнета, Род Стюард записва собствени парчета. Стига се дотам, че след първия му албум соловата му кариера е по-добре приета от тази на групата и естествено се появяват търкания.
През 74-а Род Стюард решава, че му стигат групите. Той се мести в Лос Анджелис и започва работа над новия си самостоятелен албум, с нова звукозаписна компания. Atlantic Crossing е един от най-неоценените албуми излезли през седемдесетте, но същото може да се каже и за Род Стюард. Може би така е правилно, може би, Род Стюард трябва да остане точно там – в средната класа на великата музика.
