Когато си малък, следобедният сън е синоним на досада и най-вече загуба на време за игра. Да не говорим за дългите летни следобеди, когато не забелязваш, че е дошла вечерта. Колкото и да те викат за вечеря, не ти се вярва – слънцето точно е спряло да напича и можеш да тичаш до насита. За това е и промененият текст на „Разкажи ми“ от началото на най-успешния испански сериал от началото на века. Но сиестата, въпреки желанието на Майлз Дейвис в едноименния си албум, не е само испанско изобретение.
Няма спор за благодатта ѝ като идеален момент за любов – няма я умората на вечерта и сънливостта на утрото. И затова дъждовните следобеди, дали с Хосе Карерас с пианото на Ланг-Ланг или с баса на Чарли Хейдън, са не по-малко тъжни от самотните с Ащруд Жилберто, Флора Пурим и Уейн Шортър. Цветовете могат да варират от сив (Мартирио) до карамелен (Висенте Амиго), слънцето да се римува с мързел и с неделя (от джаз-версиите по „Кинкс“, през ремиксите на „Куин“ до вокала на Мадлен Пейру), а в географско отношение любими да остават Болония, плажовете на Акапулко, Итапуа и Рио. Париж, благодарение на музиката към Амели Пулен, също е на почит в тази подборка.
Но какво би бил един следобеден мързелив, поспалив плейлист без „Прелюда към следобеда на един фавън“ – едно от най-известните музикални проявления на импресионизма, създадено върху едноименното стихотворение на символиста Стефан Маларме и послужило на свой ред за основа на балета на Нижински с трупата на Дягилев. Само да не забравим и корицата на Мане с фавъна, комуто е омръзнало да гони нимфи и наяди и сънува как се сбъдва мечтата му да притежава цялата природата. Или това, което е останало от нея век и малко по-късно.
