За разлика от филмовата Амели, нито Ерел Бесон, нито Камий Берто са популярни тук. Което ме амбицира да пиша за тях и да ви предложа подкаст за първо интегрално слушане на почти едновременно излезлите им първи албуми.
Ерел е майсторка на тромпета, а на последния фестивал „Джаз под ябълковите дървета“ в Кутанс, (две последователни години Ерел е негов резидентен артист) участваше в няколко различни проекта, включително с любимката ни Юн Сун На и Оркестъра на Нормандия.
Още преди да се познават, Ерел изпраща на Юн своето парче Around the World (част от плейлиста ни) и двете го правят на живо с голям оркестър за пръв път сега. Появата им заедно бе и един вид предпремиера на излезлия дни по-късно авторски албум на Ерел, който радва зажаднелите за жизнерадостни композиции без претенции за виртуозност, освен в себеизказването. Ерел пише за големи формации и участва като „сайдуомън“ на Чарли Хейдън, Карла Блей, Филип Катрин, Авишай Коен и почти всички големи френски майстори на джаза, а през 2015-а получи двете най-престижни музикални награди във Франция: най-добър френски музикант (Prix Django Reinhardt) и откритие на годината (Victoire du Jazz).
Наблюдавах Ерел – една от звездите на фестивалния коктейл. С друг наш приятел, Нюен Ли не можахме да се сдържим и изкоментирахме, че не може да няма връзка между начина по който се радваш на живите стриди в платото и музиката, която правиш на платото (сцената). Животът в плът и кръв – с широко отворени очи и усмивка – това е изсвирената (и понякога скатирана) поезия на Ерел в компанията на отличния й квартет с пианото на Бенжамен Мусе, ударните на Фабрис Моро и вокала на Изабел Сьорлинг.
По същото време се появи още една продукция с френски скат – нещо не толкова типично след върховете на Double Six преди над половин век. Авторката на една от композициите и изпълнителка със собствен френски текст на стандарти от Гершуин през Мънк до Снарки Пъпи е Камий Берто. Подобно на представения преди година тук английски млад виртуоз Джейкъб Колиър, и Камий влиза в джаза благодарение на социалните мрежи, където споделя домашните/уличните/природните си занимания да скатира със свои думи и много настроение това, което й харесва. Заслужава си да се сравни развитието й от видеото с черната й котка върху I didn’t know what time it was на Брад Мелдау и промо-клипа на албума й En vie (игра на думи с envie, желание).
Много парижко, много кинематографично, много джази, много амелипуленско.
