Con Alma (с душа). Дизи, както винаги, е бил най-точен. Тогава още никой не е говорил за латино-джаз, мамбо-джаз, боса-новата не е била и замисъл, да не говорим за фламенко-джаза. Не е имало дори термин за уърлд или както искате да наричате тенденцията, съпътстваща всеки креативен музикален жанр преди да се превърне в моден аксесоар, предполагащ „устойчивост” в продажбите.
Далеч от такава космополитна таргет-аудитория, творците, чийто фийлинг усещаме в моментите Con Alma не са просто латино- и друг вид етно-джаз. Да, познахте – това е една от характеристиките на Джаз+. И не на последно място, защото са без изключение положителни личности. Нищо, че някои от тях са били и фигури от политическия живот – министри на културата (Жилберто Жил, Сусана Бака) и посланици (Данило Перес). Те си остават музиканти-пазители на световната памет, както е наречен и Ахмад Джамал в албума Blue Moon. Без тях, абсурдното определение на джаза – „свят, разпростиращ се между Les oignons(лукът) и Solitude(самотата) на Елингтън”, цитирано от Борис Виан преди половин век, със сигурност щеше още да е валидно.
В плейлистата са боса – версиите на Чик Кърия с Бил Евънс и Стен Гец и секстета на Пол Уинтър, доказващи стойността на новите превъплъщения на композицията след оригиналния ѝ би-боп прочит с Дизи и сходния на Тито Пуенте.
Темата за душата, разработена от пианото на Чано Домингес, има прекрасно развитие в безграничността на смятаното от някого за ограничение „Alma de mujer“ („Душа на жена“) и производните му разновидности с Пончо Санчес („Нещата на душата“). Паоло Фрезу и Омар Соса придават още по-голяма свобода на душата в албума си „Аlma“ от 2013 и то със специалното участие на баса на Жак Мореленбаум, обичаен заподозрян в бразилските търсения на японеца Рюичи Сакамото. Идеята е споделена и от новата сайдуомън на Омар Соса, сънародничката му Илян Канисарес, малко преди да започнат да записват заедно. Като привърженик на „сантерията“ (езическите духове) се изявява италианският китарист Дон Антонио Граментиери, чиято банда „Сакри куори“ изкарва най-красивото от душата от 2006 насам. Тереза Салгейро прави същото в „Мадредеуш“ като ново фадо от края на миналия век (тогава старото по лични наблюдения бе в дълбок упадък).
Душата на музикални стилове като блуз или болеро е прекрасно представена от вокалите на Соле Хименес, Роса Пасуш и Ана Белен. Ибраим Ферер пее за свободата на душата, а Карлос Нуньес я оподобява на лодка с гайдата си. Боса-новата е не по-малко (за)душевна с композициите, посветени на душите от Родриго Леао и Селсо Фонсека. И за финал, какво ще е душата без безметежната удавена мъка, както могат да я излеят Чавела Варгас и Лила Даунс?
