Елена Николаева е съвременният човек. Този на прехода, колкото и изтъркано да звучи. Този от „изпуснатото“ поколение. От новия режим. Фрийлансър, продукт на капитализма, продаващ се на свободния пазар. Това е едната гледна точка.
Но има и друга страна на монетата. Тя е създател в свят на консумация. Чувствителна и емпатична повече, отколкото й се иска. Жена, минала през много, но и очакваща много. Живее за това, което прави и съм сигурен, че ако отделите малко време от вашето, нейният опит ще ви е от полза.
Часът е 09:33 сутринта. Още нямам идея, че разговорът ни ще продължи три часа. Истината е, че дори нямам идея за какво ще говорим. Елена се появява на вратата по домашни дрехи и ме качва в апартамента си. Всичко е чисто и подредено, все едно си в болнично отделение, а не в дом на млад човек, но е уютно някак. Сядаме около кухненската ѝ маса. Това е нейното кътче и там тя се чувства най-добре.
След няколко общи думи я моля да ми разкаже откъде е тръгнала:
Запознах се официално с нашите, както обичам да казвам, когато бях на седем. Те живееха и работеха в Либия преди това. Аз съм отгледана от бабите и дядовците ми.
Вашите какво са правили в Либия?
Майка ми е неонатологична сестра… Работила е в същата болница от онзи случай с медиците ни, но е имала късмета да не бъде задържанa. Баща ми е работил в строителството. Майсторил е всякакви неща. Те са заминали, когато съм била доста малка и се върнаха, когато бях на седем и трябваше да започна училище. Прибраха се в България и ме попитаха какво искам за Коледа. И така се сдобих с малък синтезатор. Свирих почти осем години на пиано. Какво ми разбира главата, че ще ми отиде половината детство с това пиано.
Казваш половината детство. А другата половина?
В Пловдив имаше една кабеларка – Евроком. Тогава (1999 г. – бел. ред.) майка ми, прещраквайки каналите, попада на обява за кастинг за водещи на детското им предаване „Малките големи звезди“. И отидох на майтап. Много желаещи, много чакане и си викам – това явно е някакво готино предаване. Чакахме с часове. Всички деца влизаха и стояха вътре по половин час, двайсет минути. Аз влязох за две минути, разсмях всички десет пъти и си излязох. (смее се) Обадиха ми се почти веднага и ме взеха. И така до девети клас си водех предаването.
От там ли ти идва амбицията? От това, че от малка си започнала или не си имала голям избор ?
Покрай цялото това нещо с телевизията, уроците по пиано и актьорска школа, бях супер ангажирана през цялото време. И честно да ти кажа, не знам дали е амбиция. По-скоро на мен ми е сладко. Като си свикнал от дете да правиш куп неща, в момента, в който останеш без работа, се чувстваш като труп. Така се е завъртяло покрай мен, че това с правенето на неща е животоподдържаща нужда.
Какво искаше да правиш тогава?
Разбрах, че искам да стана актриса, в момента, в който ми се обадиха за кастинг от един късометражен филм (Rocks and chocolate, 2001). Бях само на 9.
Как те намериха?
Българка (Теди Шаркова), завършваща режисура в Америка, се връща в България да снима дипломния си филм и търси момче за главната роля. Постепенно през продуценти се свързва с детското предаване и започва да преглежда записи на момчета. Прави кастинг на няколко и не си харесва. Накрая се спира на мен и решава да се видим. Теди ме накара да направя една сцена от филма ѝ и това беше. Обадиха ми се много скоро след това и ми казаха, че са пренаписали сценария за момиче.
Самотно дете ли беше?
Може да се каже, да. Абе, малко преждевременно порастване ми се наложи сякаш. За което изобщо не съжалявам.
Добре, минават няколко години. Решила си, че ще ставаш актриса, ходиш на театрална школа при Малин Кръстев и това е?
Не ме приеха няколко последователни години с Актьорство за драматичен театър в НАТФИЗ…, защото съм ниска. Знаеш ли какво е от деветгодишен да имаш цел, да драпаш с всички възможни сили да я постигнеш, и някой да ти каже – не ставаш? А това с височината не е нещо, което мога да променя.
Как обаче стигна до операторството? Как разбра, че си добра в това?
В гимназията щраках мои съученички и приятелки постоянно. Те сами искаха, сещаш ли се – кифленската, или някакви емо, дарк снимки. И сме качвали в „Импулс“ или „MySpace“, не мога да повярвам, че сме минали през това. (смее се) Качвах и цветенца и пейзажчета, много ми харесваше. И хората се кефеха, казваха, че снимам добре, а аз съм снимала със сапуниерка, която още си работи, смятай. И един ден (2013 г.), след неуспешните опити с актьорството, си казах – сега ще си поставя цел.
Каква беше целта?
Аз трябва да работя нещо, което ми доставя удоволствие. Не знам тези хора, които бачкат в офис от девет до пет, как са, но не искам да съм като тях. И си казах – да запиша да уча фотография, което е статичното, или да запиша това, което еволюционно се е развило? Хората снимат филми и изображението вече е кинетично, подвижно. Така го реших – операторство ще е.
Отказа ли се от актьорството?
Не, всъщност беше страшна лудница. Операторите знаеха, че кандидатствам и при актьорите, бяха се хванали за главата. Актьорите знаеха, че кандидатствам и операторство, те пък тотално недоумяваха какво, по дяволите, се случва.
Всеки път, когато влизах на актьорските изпитни кръгове, проф. Пламен Марков беше такъв: „Kак върви с операторството, Елена?“. И аз: „Ми, минавам, продължавам.“. И така де, продължих до последно с изпитите и на двете места. А аз бях писала като първи избор операторството, реших, че ще съм много готина.
На трети кръг при операторите проф. Венец Димитров ми каза: „Аз виждам, че ти си много фина девойка, но трябва да ми дадеш мъжката си дума. Ако те приемем, нас ли избираш, или продължаваш с актьорството?“ Аз само си протегнах ръката, ръкувахме се мъжката и му отговорих, че избирам тях. Беше много странно. Не успях дори да се зарадвам. И от тогава – само хубави неща, е има и лоши, разбира се…
Последвалият разговор няма да споделя, защото Елена така пожела. Това, което заключих от него, обаче е, че тя е надживяла себе си в последната една година.
Часът е 12:03. Пепелникът на масата пред нас е пълен, кафето ми почти е свършило. Елена вече половин час не може да се накани да си изяде бисквитката, грижливо поставена в чинията пред нея. Решаваме да преминем нататък. Към видеото за „Търпение“ – Atila x Worst. Ако не сте го гледали, бързо да наваксвате.
Как се намерихте с Aтила ?
Странно хубаво. Просто си писахме. Исках да му снимам клип, той също ми написа, че би работил с мен. Прати ми трака, видях името му, изслушах го точно два пъти и ми се заби в главата на ужас. То е супер хващащо те парче. След няколко дни имахме среща. Фиксирахме някои неща. Иван Тотев разписа сценарий, след като изяснихме заедно идеята и посланието. После направих един голям проект – сценарий, разкадровка, експликация, каст, визуални референции, сториборд. Аз работя така, както трябва да се работи. Цялото нещо реално съм го движила абсолютно сама.
Защо го направи така ?
Цялата идея е, че младите хора попадат в един омагьосан кръг рано или късно, от който понякога не могат да излязат дори. Това символизира хотелската стая. Водеше ме идеята за седемте смъртни гряха. Всяко нещо може да ти бъде изкуствено наложено, а може и ти сам да се отдадеш на нещо и да го превърнеш в собствен грях.
Момичето в клипа е жертва на обстоятелствата.
Да, тя е жертва на обстоятелствата, но човек винаги има избор. Тя за това излиза накрая от стаята, прави своя избор.
Искаш да кажеш, че търпението в клипа е нещо пасивно? По-скоро нещо негативно?
В самия текст на парчето търпението е по-скоро благодетел. Докато в клипа е: „Търпението ми се изчерпва! Искам вече да живея нормално!“. Затова толкова присърце приех този проект. Последната една година за мене беше онова търпение, което трябваше да проявя, да стисна зъби, да анализирам ситуацията и да изляза от дупката, в която бях попаднала.
Това ли те мотивира – болката?
Нещата, които ме вдъхновяват, са по-скоро негативните емоции, да. Самотата, болката, отчуждаването между хората.
И сега?
Три проекта нови имам, за момента. Зверски съм щастлива. Жестоки неща ще правим с любимия ми екип. Задава се още един рап клип, който пак няма да е класически рап клип. Ще се опитаме да направим нещо различно отново и пак с послание. Чака ни и едно видео, което всъщност няма да е видео. Но да не издавам повече. Много ми се снима, много ми се работи. И много ми харесва, че хората, които ме търсят след клипа на Aтила, ми имат пълно доверие и ме оставят да им предлагам собствени идеи.
Къде ти отива личният живот в цялата работа?
Нямам. Абсолютно нямам личен живот. Искам да имам време за семейството си, липсват ми. Искам да имам и връзка като връзка, да знам, че си имам човек до себе си и това е човекът. Не искам да се тревожа. Защото, когато си сам, знаеш…, много го мислиш, а в момента хич не искам да мисля и да се тревожа излишно.
12:51. Спирам да записвам, защото осъзнавам, че няма да мога да побера всичко в едно интервю. Истината е, че ние продължаваме да говорим. За книги, за кино, за сериали, за музика. Поне още час. След това Елена ме изпраща до вратата, казва ми чао и се залавя за работа
Снимки: личен архив
