С име, звучащо като артистичен псевдоним, не е трудно музиката му да превзема света. Грами за “Ciudad de las ideas” (2000) със сайдмени Мино Синелу, Тино ди Хералдо и гостувалия ни наскоро Антонио Серано. Или с Алмодовар като автор на темата в „Hable con ella“ („Говори с нея“, 2002). С Естрея и Енрике Моренте в албум, за който скоро стана дума – „Paseo de Gracia“ (2009). Че и с наскоро излязлата „Гранада“ с Пласидо Доминго и Артуро Сандовал. Оставям настрана компилацията, играещa си с името му (Amigo Vicente) или моментните партньорства с поп и джаз звезди от Стинг и Давид Бисбал до София Борош.
Културните референции са успоредни с философските – към две от горните заглавия на албумите му от 2000 и 2009 добавям без колебание както по-стари – „Vivencias Imaginadas“ („Въображаеми преживелици“, 1995), така и по-скорошни – “Memoria de los sentidos” („Сетивни спомени“, 2017). Географските се простират от родната му Севия (2017), през Кордоба, където отрасва (2005), Аламбра (2002), с вдъхновения и от Рим (2013) и Барселона (2009).
Няма как да не отбележа и работата му с Пако де Лусия в парчето, което посвещава на друг голям китарист и композитор с особена чувствителност към Испания – Пат Матини („Querido Metheny“). Освен, че се вдъхновява от работата на маестрото, той е обявен от него за новата надежда на фламенкото и освен това е кръстник на децата му, a Пат го обявява за най-добрия китарист в света.
Неизброими са и колаборациите му с фламенкоси от всякакъв вид – от ексцентричната за някои Мартирио, през хитмейкъра Хосе Мерсе, до брата на Пако, Пепе де Лусия, без да пропускаме магистралния Диего ел Сигала и привидно лежерната Нина Пастори. Тя и много други наши приятели като Фарукито и Арканхел гостуват в последния му албум, върху който ще е центриран спектакълът му в София.
Поезията (Неруда – 2003) и в частност андалуските поети Лорка и Рафаел Алберти са важен репер при ориентацията ни в предимно инструменталното му творчество. Началото е с участието му в творбата на Енрике Моренте от 1996 по стихове на Лорка „Omega – Cantando a Lorca“. Освен албума от 1997 „Poeta“, Висенте посвещава симфоничен спектакъл на Рафаел Алберти в Малага (2014).
Особено място в творчеството му заема и дискусионната за мнозина тема за бикоборството. Едно от първите му участия в голям артистичен проект е в творбата на Маноло Санлукар “Tauromagia” (1988), a приятелството му с един от най-добрите тореадори Хосе Томас намира изражение в булерията „Campo de la verdad“ от албума „Un momento en el sonido“ – 2005. Продължението на историята („Idilico“) съм ви разказал в поредицата, посветена на коридата.
Еднакво убедителен и в болерос, и в булериас, и в алегриас, и в тангос, и в севиянас, Висенте излиза от чистите „палос фламенкос“ (ритмични фигури) и затова включвам няколко примера от работата му с Мигел Поведа, Давид де Хакоба, Ел Пеле и струнен квартет.
В едно и също парче – да речем, „Poeta En El Viento“, можем да усетим и лекота на докосването на струните, и перкусивен почерк, и пълна хармония с партниращите му в последователност щрайх, кахон и цял оркестър.
Елегантността на фразата му е ненадмината. Развитието на музикалните му идеи и богатството на аранжименти го нареждат сред творците, които не само че винаги изненадват, но и успяват да убедят, че мястото на традиционното фламенко е сред най-космополитните актуални музики. Плейлистът тук може да накара колебаещите се дали да отидат на концерта му в София на 6 февруари, да вземат решение от коя страна на музикалния вълнолом застават.
