За храната има много митове и заблуди. Ние хората, които ежедневно я консумираме, рядко се замисляме какво всъщност знаем за храната. Това крие риск да се превърнем в обикновени неинформирани купувачи на продукция.
Големите корпорации и фирми имат нужда от такъв тип потребители, но дали това е полезно за нашето здраве? Отговорa на този и на много други въпроси се опитва да ни даде Стивън Ли в книгата си „100 милиона години храна”. Тя достига до българските си читатели благодарение на „Гурме Пъблишинг“ (анг. – Gourmet Publishing) , а преводачка е Десислава Димитрова.
Стивън Ли е учен с разностранни интереси, които включват антропология, икономика, биология, психология, здраве и международни връзки. Към днешна дата той е гостуващ преподавател в Университета на Отава (Канада). Защитил е докторска степен по биологична антропология в Университета на Калифорния (Лос Анжелис, САЩ). Има магистърска степен по международни отношения и бакалавърска степен по математика. Провеждал е теренни проучвания в Швеция, Папуа Нова Гвинея, Виетнам, Индия, Китай, Австралия, Гърция, Лаос и Тайланд.
В „100 милиона години храна” Стивън Ли ни разкрива по вълнуващ начин за еволюцията в начина на хранене на хората и ни учи как можем да подобрим здравето си, ако се опитаме да разберем сложната си историческа връзка с храната.
Едва ли има друг аспект от съвременния живот, който да е натоварен с толкова много информация и съвети, често противоречиви, както начинът ни на хранене и здравето: яжте месо, не яжте месо, пълнозърнестите храни са здравословни или пък са катастрофа, яжте всичко умерено или пък яжте само определени храни и т.н. В творбата си Стивън Ли обяснява как кухнята в различните култури е резултат от векове на еволюция, фино приспособена към човешката биология и заобикалящата ни среда.
Днес на много места по света хората са се отдалечили от начина на хранене на своите предци и разчитат основно на индустриално приготвена храна, което вероятно допринася за разпространението на т. нар. болести на Запада като рак, сърдечни заболявания, затлъстяване.
Чрез своите пътувания във Виетнам, Кения, Индия, Папуа Нова Гвинея и САЩ Стивън Ли ни среща с хора, които отглеждат, приготвят и ядат както традиционна, така и модерна храна, но се опитват да си осигурят здравословен начин на хранене.
С ясни доказателства авторът ни убеждава, че местните хранителни навици осигуряват първична защита за нашето здраве, тъй като ни помогнат да си изградим балансиран начин на хранене. Бързото хранене, както и твърде стриктните хранителни диети, са в разрез с комплексните нужди на нашето тяло.
Стивън Ли ни повежда в едно еволюционно пътешествие и ни убеждава, че, ако познаваме добре историята на храната, която консумираме, ние можем по-лесно да си осигурим здравословно хранене, което е в унисон с нашите нужди и със съхраняването на природните ресурси.
Книгата е откровение на учения по отношение на една колкото ежедневна, толкова и многопластова в своята важност тема, каквато е храната. Затваряйки страниците на тази книга читателят разбира, че в основата на здравословното хранене е знанието и разбирането за произхода на храната и нейната еволюция.
Една част от „100 милиона години храна” е ангажирана с една от наболелите теми на нашето съвремие – ГМО растенията.
„На генномодифицираната храна се пада огромен дял от селскостопанската продукция в Америка и Канада. За по-малко от две десетилетия 93% от соята, 90% от царевицата, 95% от захарното цвекло, 93% от рапицата и 30% от люцерната са ГМО. Тъй като соята и царевицата навлизат в храната по хиляди начини, например с високофруктозния царевичен сироп и животинската храна, практически всеки един човек в Северна Америка консумира ГМО ежедневно”, пише Стивън Ли в книгата, след което споделя личния си опит с ГМО производството.
“Хващам самолета, за да посетя стар приятел във фермата му на изток от град Айова. Когато пристигам през нощта с кола под наем, пейзажът изглежда блажено идиличен, уютна къща сред полета с царевица. На следващия ден пейзажът изглежда повече като от научнофантастичен филм, отколкото пасторален: с косачки и самолети, прелитащи ниско, пръскайки пестициди и торове над хилядите акри ГМО царевица и соя.
Мамулите царевица са плътни и потискащо еднакви. Джон и семейната му фирма не садят царевица за храна на територията на своето имение, почти 3000 акра – част от по-широка тенденция, при която почти половината от царевицата в САЩ се използва за производството на етанол.
„Част от ГМО царевицата е толкова твърда, че може да среже гумите на трактора,“ казва Джон. Той ме въвежда в огромен навес с лъскави комбайни, камиони, трактори, оборудване за един милион долара сигурно. Близо до къщата има река с дървета покрай нея, където хората ловят риба от лодките си, реката би била красива, ако водите й не бяха тъмнокафяви от нитратите и другите химически отпадъци.
Джон отказва да яде риба от реката, но познава хора, които го правят. Двамата му синове обичат да играят с ATV-то, но когато някой самолет наближи къщата, Джон и жена му ги викат да се приберат вътре.
„Не искам децата да играят навън, когато пръскат с пестициди,“ казва ми той. Както всички останали, и семейната фирма на Джон ползва хербициди и пестициди, за да осигури по-лесно събиране на реколтата и по-голяма печалба. Фермерът може да си осигури удобен живот, докато цените на реколтата са достатъчно високи, а печалбата се реинвестира в закупуването на ново оборудване.
За да увеличат печалбите си, фермерите постоянно търсят нова земя, което да увеличи изгодата от бизнеса им. Когато някой възрастен фермер наближи края на живота си, запитвания за закупуване на земята му се изсипват като лешояди, усетили миризмата на мърша.
Вечерта с Джон излизаме за джогинг. Джон е във фантастична форма, докато моят ляв прасец се схваща и трябва да забавя. Чакълестият път причинява болка на стъпалата ми, недобре защитени в моите петопръсти минималистични обувки, с дупка в единия пръст, за да ми паснат по-добре. Донякъде моят по-бавен ритъм е добре дошъл, защото с Джон не сме се виждали от почти десет години и има много да наваксваме. Въздухът е чист от градски смог. Слънцето залязва величествено над прерията. Завиваме надясно от главния път и бягаме покрай царевичните полета.
След около миля по черния път завиваме наляво и поемаме покрай още царевични полета. След това пак наляво. Още царевични полета. Представям си как се гледа семейство тук, в този скъп биотехнологичен рай. Би могло да е здравословен, спокоен живот, с тихите нощи, обсипани със звезди. Въпреки това използването на толкова много химикали за посевите е депресиращо.
Дълготрайният ефект от такова интензивно излагане на химикали е непредвидим, но изглежда, че този риск може да се избегне, ако се приемат по-ниски нива на печалба. Джон ми казва, че въпреки че купувачите на царевица и соя плащат по-високи цени за биопродукция, по-ниските добиви и допълнителният труд правят биокултурите непривлекателни за неговата семейна фирма”.
