Според Фернандо Труеба животът е зле монтиран филм, а телевизиите така разрушават обществото, че векове няма да стигнат за повторното му съграждане. Въпреки това той е носител на Оскар за чуждоезичен филм („Бел Епок“), а всички, които си падаме по музиката с „Дуенде“, няма да забравим опусите му “Calle 54”, “El milagro de Candeal”, “Chico y Rita”, чиито музики, както и тази от комплациите му „Musica para los amigos“, са част от плейлиста ни.
Но плейлистът на Труеба е повече от изтъкване на незаслужено позабравени явления. С присъщия си комерсиален нюх (в никакъв случай не ме разбирайте пейоративно!) Труеба създава възможности за срещи на двата бряга без да става дума за компромиси в качеството.
„Lagrimas negras“ не е първата среща, надлежно документирана и промотирана между двама странни гении – един от доайените на кубинското пиано, Бебо Валдес и противоположният му по експресивност (и агресивност), половин век по-млад фламенко-певец Диего Ел Сигала, но е албумът, донесъл им световна слава, Грами и килограми подобни отличия.
Декларираното от Сигала „продължение“ „Dos Lagrimas“, както и последният му концертен „Cigala y Tango“ не са част от дискографията му с Труеба, за разлика от първия му успех, заснет от Труеба още през 2000-та – „Entre vareta y canasta“, номинация за Грами, първа среща и с Бебо и с китарата на Ниньо Хоселе.
Ниньо Хоселе (за жалост, не можа да дойде заедно с Пако на последния му концерт в България) отново с лейбъла на Труеба издава най-лиричния фламенко прочит на Бил Еванс, „Paz“. Ако Чано Домингес успя в транскрибирането на пиано на китарата на Пако, Ниньо Хоселе не му остана длъжен с обратния подход, първо – с Бил Еванс, после – в дуо със самия Чано:
Не пропускаме и „Rumba de la Isla“, където освен Труеба и Ниньо Хоселе, сред главните действащи лица откриваме известни вече протагонисти от филма Calle 54. Иде реч, ни повече, ни по-малко за опит румбата от двата бряга да създаде много повече от поредната почит към гениалния Камарон де ла Исла.
Името на албума казва почти всичко, в центъра му е авторът и певец-мултиинструменталист Педрито Мартинес, с определен творчески подход към „непоклатими“ класики като „Volando voy“, майсторските цитати/препратки/опозиции на „Guantanamera“ и „Al pasar la barca” (“Las niñas bonitas no pagan dinero”) в неуморимия ритъм на кубинската румба, където дори и България е спомената („Quiero quitarme esta pena“) като мястото, където идват да питат „къде са мините, откъдето се копае любовта“.
С музикалната си продукция режисьорът доказва интемпоралността и трансграничността на нещо, което към момента на създаването си е било аплодирано само от шепа широко скроени смелчаци-визионери. За съжаление го изпуснах на премиерата на Чико и Рита в Мадрид и засега няма да слушаме гласа му за джингъл в Дуенде (самото Дуенде още не бе стрийм в Бинар, а само предаване по радио София), но няма как, в съгласие на мисълта му, че „политически и икономически интереси правят хората по-тъпи“, да позволим това за нашите слушатели.
