Когато Джошуа Редман свири Дилън, не е същото както когато Дилън пее джаз като част от The Great American Songbook (Triplicate, 2017). И досега музиканти като Джин Норман груп (1965), Бен Сидран (2010) и Зе Рамальо (2009) са правили албуми с адаптирани (в последния случай на португалски) парчета на барда, и то доста преди да го забележи Нобеловият комитет. Но за пръв път лейбъл като френският Wagram събира компилация с джазмени от различни хоризонти.
Най-малко изненади ни носят вокалните партии на Аби Линкълн и Невил Брадърс, блусарското „Girl from the North Country“ на Хауърд Тейт и донякъде китарата на Бил Фризел, където извън хоруса наблюдаваме интересна разработка. За апотеозното звучене на „My Back Pages“ с пианото на Кийт Джарет (все още член на квартета на Чарлс Лойд) в триото му от 1969 г. с Чарли Хейдън и Пол Моушън няма смисъл да изпадаме в подробности.
Различните епохи, от които са събирани записите, също не са маловажни за подхода към оригиналите. Артисти като Стенли Търънтейн и Сесили Норби са съвсем различни като почти съвременници или просто фенове, във втория случай и на Том Уейтс и на Ленърд Коен. Чувството за хумор в китарната и пиано-линията и най-вече в гласа на Норби прекрасно контрастира с тържествеността на хамънда, акомпаниращ сакса на Търънтейн.
Лично за мен най-неубедително ми стоят опитите за пречупване в нео-брекбийт стил на фенката на Аби Линкълн Луиза Би („Everything Is Broken“) и поизмъченото смуут-кънтри на Оливие Ютман и Аличе Ричарди „Don’t Think Twice, It’s All Right“.
Въпреки, че предлагаме албум за първо интегрално слушане, в края на плейлиста сме включили и някои други джаз версии на Дилън, звучащи в Бинар – от Нина Симон (въпреки че Mr. Bojangles не е на самия Дилън, но е пята от него) до Чарлз Лойд. И за да не виси първата ни фраза, естествено слушаме и самия Дилън („These Foolish Things“).
